— Трябва да се разхладиш — каза Луси, мъчейки се да прикрие страха си.
— Ще си почина на сянка. Ти разседлай конете.
Луси се залови за работа, доволна, че заниманието ще отвлече вниманието ѝ от размътения поглед на Лин и бледото ѝ лице. Конете се събраха около нея и търпеливо зачакаха да свали тежките седла от гърбовете им. Тя взе раниците от Кафявата кобила и погледна към Лин, която беше затворила очи.
Отвори раницата ѝ. Изглеждаше, че не е докосвала пастърмата от Индиана насам. Сушеният грах и царевицата бяха едва намалели, бурканът с гранола беше пълен. Обикновено се хранеха, докато яздеха, но Лин явно само се беше преструвала, че яде.
Луси прибра обратно всичко и като се приближи до нея, я срита по крака.
— Не си яла нищо напоследък.
— Добре съм — изръмжа Лин, без да отвори очи.
— Не, не си. Не можеш да слезеш от коня, без да се свлечеш на земята.
Лин отвори едно око и я погледна, после пак го затвори.
— Какво си намислила? — продължи Луси с нарастващ гняв, като че цялата топлина, която бе събирала през деня, внезапно избухна в нея. — Да умреш от глад по средата на пътя, за да остане повече за мен?
— Второто е, общо взето, вярно.
— Това е глупаво, Лин! Просто е безкрайно глупаво! — избълва Луси. Не обръщаше внимание на сълзите, които бликнаха в очите ѝ при мисълта как Лин е вдигала празни ръце към устата си, преструвайки се, че яде, само и само да има повече за нея. — Аз няма да се справя сама, дори да имах цялата храна на света. Щях да се гътна още на мига. Мислех си, че мога да се оправя поне донякъде. Струваше ми се, че отивам на приключение; че мога да натъпча всички страшни мисли някъде дълбоко в себе си и просто да чакам да стигна до края на пътя. Но видях разни неща, повечето лоши. Умиращи коне на пътя, стърчащи кости. Не мога да ги забравя и не искам да виждам други такива.
Докато изричаше думите, осъзна тяхната истинност. Тя не беше като Лин: нямаше смелостта да върви сама по дългите, пусти пътища под безоблачното небе. Самотата на пейзажите, през които пътуваха, проникваше в нея самата и откриваше дълбокия кладенец на страха, който у дома някак си бе съумявала да държи под похлупак. Пустотата беше навсякъде около нея.
— За бога, Лин! Тук няма никого — издума тя сподавено.
Лин вдигна ръка и я сложи на разтрепераното рамо на Луси.
— Знам. Ти си ужасена, че не виждаме никого, а аз съм развълнувана до смърт.
Луси развърза кърпата от врата си и се избърса, оставяйки кални следи по лицето си.
— Не издържам — каза тя. — Не мога да понеса мисълта, че ако нещо се случи и умрем, това няма да има никакво значение. Никой никога няма да ни намери, никой няма да разбере. Ще си гнием тук и никой дори няма да открие костите ни. Все едно никога не сме били.
Лин я стисна за рамото.
— Но ние сме, мъниче. И това е важното, независимо дали другите го знаят.
Луси усети как на устните ѝ неволно потрепва усмивка.
— Това си е направо окуражително в сравнение с другите неща, с които обикновено ме сразяваш.
Лин сви рамене.
— Не съм го измислила аз.
— А кой?
— Уолт Уитман. Щеше да го знаеш, ако ме беше слушала, когато беше малка.
Луси усети как я залива вълната на незнанието, мощна като студените вълни на Мисисипи.
— Чувствам се толкова малка — промълви тя едва чуто. — У дома бях нещо, но тук и двете с теб сме едно нищо, не значим нищо за никого.
Лин се надигна и я погледна, хванала лицето ѝ в шепи.
— Ти значиш много за мен, а дори аз да си отида, ще значиш много за себе си. Знаеш ли колко време мина, преди да срещна Стебс? Единственият човек, за когото значех нещо тогава, бях самата аз, но се оправих.
— Аз не съм такава. Аз имам нужда от хора. — Луси избърса за последно лицето си с кърпичката. — Затова не си мисли, че ми правиш услуга, като не ядеш.
Лин се облегна на дървото.
— Обещавам да те послушам, но и ти трябва да ми обещаеш нещо. Ако се случи нещо, ще продължиш без мен. Джос не беше добър човек, но това не значи, че всичко, което обясняваше, беше грешно. Тя беше много права, когато казваше, че трябва да искаш нещо в живота си. Единственото, което някога съм искала аз, беше дъжд и вода, дърва за огрев и храна за зимата. Толкова съм свикнала да живея така, че не виждам нищо друго. Но ти, мъниче, ти си създадена за нещо повече и го знаеш. Ти искаш да стигнеш до Калифорния, но само желание не е достатъчно. Ще бъде трудно, но това важи за всички неща, които си заслужават.