Флечър продължаваше да стиска шайбата на реостата. Превъртя я докрай наляво и върна бутона в положение ИЗКЛ. Стрелките, които се бяха стрелнали петдесет отделени нагоре, отново се върнаха безжизнени в нулево положение. С прекъсването на електрическия поток Хайнц веднага се строполи на сивия под, оставяйки след себе си струйка дим. Електродът изпадна от устата му и Флечър забеляза, че по метала са полепнали късчета плът. В гърлото му се надигна спазъм, но направи усилие да се овладее. Нямаше време да повръща над творението си — по-добре да го отложи за по-късно. Въпреки това се забави още миг и се наклони над димящата уста и разместените очи на Хайнц.
— Как беше? Опиши преживяването, докато още е прясно в съзнанието ти. Е, нищо ли няма да кажеш?
Обърна се и енергично прекоси стаята, заобикаляйки отдалеч Рамон, който все още беше жив и продължаваше да стене. Отстрани изглеждаше така, сякаш сънува кошмар.
Спомни си, че вратата е заключена. Рамон я заключи, следователно ключът висеше на колана му. Флечър се върна, коленичи до охраната и откачи връзката от колана му. Рамон мигом го сграбчи за глезена. Флечър още стискаше пистолета. Заби ръкохватката в темето му. В първия миг ръката се вкопчи още по-здраво, но после освободи крака му.
Понечи да се изправи, но се сети нещо. Куршуми. Трябва да има още. Пистолетът е празен. Мина му през ума, че вече не му трябват куршуми — пистолетът на Рамон си беше изиграл ролята. Ако стреля вън от тази стая, войниците ще долетят като мухи.
Все пак опипа колана на Рамон и накачените по него кожени калъфчета, докато намери резервен пълнител. Презареди оръжието. Не знаеше дали ще съумее да стреля по простите войници като Томас — мъже, които трябва да хранят семейства — но можеше да се цели по офицерите и да запази последния куршум за себе си. Най-вероятно нямаше да успее да се измъкне от сградата — това би било все едно да изкара по триста точки в две последователни игри — но със сигурност никога повече нямаше да се върне в тази стая и да седи на стола до машината на Хайнц.
Отмести с крак Годеницата на Франкенщайн от вратата. Очите й невиждащо се взираха в тавана. Флечър все по-ясно осъзнаваше факта, че той оцеля, а другите — не. Труповете им вече изстиваха. Бактериалните галактики по кожата им загиваха. Подобни мисли не са подходящи за подземието на Министерството на информацията, особено за човек, който се е превърнал — макар и за малко, но най-вероятно завинаги — в desaparecido1.
И все пак не можеше да ги пропъди.
На третия опит отключи вратата. Надзърна в коридора — стените бяха облицовани със сгуриени плочи, до половината зелени, от средата нагоре млечнобели, като едновремешно училище. Подът беше покрит с избелял червен линолеум. Наоколо нямаше никого. На десетина метра вляво малко кафяво куче спеше край стената. Лапите му потреперваха. Флечър не знаеше дали животното сънува, че гони някого, или него го преследват, но надали щеше да сънува, ако огнестрелните изстрели — или писъците на Хайнц — са се чували. „Ако се върна у дома жив — обеща си — ще напиша, че звукоизолацията е най-грандиозното постижение на диктатурата. Ще разкажа на света. Най-вероятно няма да се върна; сигурно няма да стигна по-далеч от онези стълби вдясно, камо ли до Четирийсет и трета улица, но…“
Нали съществуваше господин Може би мога.
Флечър излезе в коридора и захлопна след себе си вратата на стаята на смъртта. Кафявото кученце повдигна глава, огледа го, джафна едва чуто, сетне отново отпусна глава върху лапките си и като че ли заспа.
Флечър коленичи, долепи длани до пода (без да изпуска пистолета на Рамон) и целуна линолеума. Замисли се за сестра си — спомни си я как изглеждаше в деня на заминаването си за колежа, осем години преди да намери смъртта си край реката. Беше с червена шотландска пола, на цвят не съвсем като избелелия линолеум, но почти. Като за държавна изработка — става, както се казва.
Флечър се изправи. Закрачи по коридора към стълбите, към коридора на първия етаж, към улицата, към центъра на града, към магистрала №4, към патрулите, към барикадите, към границата, към граничните пунктове, към морето. Както казват китайците, дългото пътуване започва с първата крачка.
„Да видим докъде ще стигна — рече си и стъпи на най-долното стъпало. — Може пък сам да се изненадам.“ Но вече се изненадваше дори само от факта, че продължава да диша. Поусмихна се и въоръжен с пистолета на Рамон, се заизкачва по стълбите.