Нино Ричи
В стъклената къща
На Йън и Гари Джедъс и на Питър Дей
И ние всички без срам ще излезем напред и ще се изправим пред Него. И Той ще ни каже: „Вие сте свине. Направили сте идол на Звяра, с неговия белег, но това няма да ви бъде простено!“ И по-мъдрите, по-разбиращите ще рекат: „О, Господи, защо приемаш тези люде?“ А той ще им отвърне: „Защо ги приемам, не е по силите да го разберете дори вие, мъдреците. Никой няма да повярва колко стойностно е това.
И ще излезем всички, без да се срамуваме.“
„Какво направи ти, Колумб? Погуби ти най-добрите ни младежи.“
Благодарности
За приноса им към тази книга аз съм много благодарен на: Лий Робинсън за нейните съвети и насърчения; на Джанет Ървинг и Питър Робинсън за тяхната подкрепа и търпение; на Питър Дей, Ян Джедъс и Грег Кели за техните много полезни внушения; на Вероник Настър за нейния опит в отглеждането на деца; на Алекс Шулц за неговия прецизно-критичен поглед; и на Елън Селигман за редакторското сътрудничество, често превишаващо обсега на нейните задължения.
Бих искал да благодаря също на Мери Ди Мена, Розела Матеи, Лили Поличела и Елизабет Пуглия, с които работех през 1979 г. при проучванията на италианската общност в Лимингтън, Онтарио, както и на проф. Уолтър Темелини, който ръководеше всички изследвания и от чиито публикации аз извлякох един от епиграфите в книгата си.
Епиграфът от „Престъпление и наказание“ е взет от изданието на „Модърн Лайбръри“; превод на Констанс Гарнет.
За тяхната финансова подкрепа в течение на онези седем години, през които беше създадена трилогията, от която тази книга е втората, благодаря на Програмата за изследвания на Канадския съвет за култура, на Директората по мултикултури към Кабинета на държавния секретар, на Съвета по изкуствата към щата Онтарио и Отдела за награди в областта на изкуствата към Канадския съвет за култура.
Първа глава
Градчето Мърси се издига върху самотна, отвесна крайбрежна скала, извисяваща се над бреговете на езерото Ери. Водите на това езеро не се отклонявали от Мисисипи към Сейнт Лорънс, докато някакъв природен катаклизъм не довел до появата на клисурата Ниагара. Мърси е кацнал като островче върху няколко акра земя, извисяваща се над околността, и е отрязан от сушата с плитко езеро, чиято ширина се променя от петнадесетина до двадесет и пет километра. Въпреки че езерото обикновено е спокойно, в околностите му е трябвало да бъдат пресушавани блата, простиращи се на много километри. По черните пътища, точещи се покрай брега на езерото откъм източния край на градчето — в посоката към носа Пойнт Чипеуа — се издигат диги, високи от шест до девет метра. Но след топенето на снеговете рано напролет или при много силен дъжд, ако потеглиш по някой от тези пътища, ще преживееш нещо незабравимо: нивото на водата в езерото, ширещо се от едната страна на пътя, е по-високо от земята откъм другата страна на пътя и само стръмните диги, с наклон от 45 градуса, предпазват ниския терен от заливане, което би имало фатални последици.
Магистралата 76 служи и за главна улица на градчето, само че там носи името „Сейнт Мери стрийт“. Къщите в Мърси се простират от двете страни на тази улица. Въпреки калта през зимата и ранната пролет цялата местност е известна с името Сън Парлор1. Шосето се спуска откъм големия разклон на магистралите северно от градчето, после пресича магистрала 3 или стария път Талбът, за да оформи четирите краища на Мърси и да свърши на няколкостотин метра от водата край дока в пристанището на Мърси. Дадените на концесия пътища се разклоняват от магистрала 66 с геометрическа точност, сякаш някакъв великан е грабнал грамаден молив и линия, за да разграфи тази пустош на еднакви квадрати. В Италия пътищата винаги криволичат невъобразимо и се вият според особеностите на терена, особено ако е силно пресечен, та накрая се превръщат в част от него, обаче тук битката с природата като че ли е била много по-свирепа, залозите — по-високи и необходимостта от доминиране над природата — доста по-неотложна. Само два пътя нарушават шаблона. Единият е старият път Талбът, който лъкатуши сред мрежата от пътища на концесия, като понякога следва от дистанция извивките на бреговете на езерото, но другаде без никаква видима причина внезапно се извива на север или на юг според отдавна забравените замисли на неговите създатели — самите те отдавна забравени от сегашните местни жители. Също толкова капризно се вие и магистрала 13, която свързва на север поредица крайбрежни селища, преди да стигне до Пойнт Чипеуа и да свърши най-неочаквано на входа на резервата, известен като Национален парк „Пойнт Чипеуа“.