— Бих искала, но си представям, че ще заприличам на преживяща крава.
— Забравете как трябва да се държи една лейди. Нима мислите, че същества, достатъчно могъщи, за да ви възкресят, ще си позволяват да имат пошли наклонности?
Алис леко се усмихна.
— Не бих могла да зная — каза тя и сложи дъвката в устата си.
Поседяха, лениво дъвчещи, и се гледаха през огъня. Тя не издържаше на погледа му повече от няколко секунди. Бъртън каза:
— Фригейт спомена, че ви познавал. По-точно, знаел нещо за вас. Всъщност коя сте вие, ако сте склонна да извините прекаленото ми любопитство?
— Между мъртъвците няма тайни — безгрижно каза тя. — Както и между бившите мъртъвци.
Била родена на 25 април 1852 година, с името Алис Плезънс Лидъл. (Тогава Бъртън е бил тридесетгодишен.) Била пряка потомка на крал Едуард Трети и неговия син Джон Гонт. Нейният баща бил декан на Крайстчърч Колидж в Оксфорд и също съавтор на широко известен гръцко-английски речник.
(„Лидъл и Скот!“, мислено възкликна Бъртън.)
Имала щастливо детство, получила превъзходно образование и познавала много прочути хора на своето време — Гладстон, Матю Арнолд, Уелския принц, който бил под попечителството на баща й по време на следването си в Оксфорд. Омъжила се за Реджиналд Джървис Харгрийвз, когото много обичала. Той бил „провинциален джентълмен“, харесвало му да ловува, да ходи за риба, да играе крикет, да се грижи за дърветата и да чете френска литература. Имала трима синове, всички станали капитани, двама от тях загинали по време на Световната война през 1914–1918 години. (Бъртън за втори път в този ден чуваше за световна война.)
Тя продължаваше да говори, сякаш питието й развърза езика. Или за да постави с разговора преграда между себе си и Бъртън.
Разказваше за Дина, сивокафявото котенце, което толкова обичала като дете, за високите Дървета в ботаническата градина на нейния съпруг, как баща й, докато работел над речника, винаги кихал точно в дванайсет по обяд и никой не знаел защо… На осемдесет години получила почетна степен от Американския университет в Колумбия9 заради особено важната роля, която имала в създаването на всеизвестната книга на мистър Доджсън10. (Забрави да каже заглавието и Бъртън, въпреки че беше ненаситен читател, не успя да си спомни някоя творба на мистър Доджсън.)
— Това бе един истински златен следобед — каза тя — каквото и да казваше официалната метеорологична прогноза. На 4 юли 1862 година аз бях на десет години… сестрите ми и аз носехме черни обувки, бели чорапи, бели памучни рокли и широкополи шапки.
Очите й се разшириха, потреперваше, сякаш се бореше с нещо в себе си и заговори още по-бързо.
— Мистър Доджсън и мистър Дакуърт носеха кошниците за пикника… отплавахме с нашата лодка от Фоли Бридж по Айсис, този път нагоре по течението за разнообразие. Мистър Дакуърт гребеше, капките падаха от веслото като стъклени сълзи в огледалото на Айсис и…
Бъртън чу последните думи като гръмотевица. Взря се изумено в Алис, но устните й се движеха като при нормален разговор. Очите й сега не се отделяха от него, но като че пронизваха през него времето и пространството. Вдигна ръце и замря, може би учудена дотолкова, че не можеше да довърши движението.
Всеки звук се усили. Той чуваше дишането на момичето, грохота на нейното сърце и на сърцето на Алис, шума в корема на Алис и от промъкващия се през клоните бриз. Някъде отдалеч долетя вик.
Стана и се заслуша. Какво се случи? Защо това изостряне на сетивата? Как така чуваше техните сърца, но не и своето? Усещаше формата и тъканта на тревата под краката си. Едва ли не различаваше отделните молекули на въздуха, блъскащи се в неговото тяло.
Алис също се изправи. Тя каза:
— Какво става? — и гласът й го удари като тежък порив на вятъра.
Не й отговори, защото я гледаше. Струваше му се, че сега за първи път виждаше истински нейното тяло. Виждаше и самата нея. Цялата Алис.
Алис тръгна към него с протегнати ръце, очите й се притвориха, устните й се овлажниха. Олюля се и сякаш изпя:
— Ричард! Ричард!
После спря, отвори широко очи. Той също направи крачка към нея и протегна ръце. Тя извика „Не!“, извъртя се и побягна към мрака между дърветата.
За миг той остана неподвижен. Изглеждаше му невъзможно тя, която обичаше така, както никога никоя не бе обичал, да не му отвръща със същото.
Сигурно иска да го поизмъчи. Да, това беше. Втурна се след нея, като не спираше да я вика по име.
Минаха часове, преди да ги завали дъждът. Или въздействието на опиата отшумяваше, или студената вода помогна да го надмогнат, защото и двамата се отърсиха едновременно от екстаза и сънливостта. Тя го погледна, както светкавиците очертаваха лицата им, изкрещя и го отблъсна грубо.
10
Чарлз Доджсън, с литературен псевдоним Луис Карол, автор на „Алиса в Страната на чудесата“ и „Алиса в Огледалния свят“. — Б. пр.