— Довиждане. Не мога да понасям повече превъзпитание от най-голямата уста на Бронкс. Намери си някой друг и дано той да е съвършен.
Таня зяпна, пребледня и се развика насреща му. Ако се съдеше по движенията на устата й, още крещеше и след като „Хаджия“ се отдалечи. Другите се смееха и поздравяваха Лев, но той си позволяваше само тъжни усмивки. След две седмици, в територия, населена предимно от древни либийци, той се запозна с Естер, еврейка от сефаридите14, живели през петнадесети век.
— Ама защо не си опиташ късмета и с някоя нееврейка? — попита го Фригейт.
Лев вдигна тесните си рамене.
— Опитвах. Но рано или късно се стига до шумен скандал, те си губят задръжките и ме наричат „проклет чифутин“. Същото се случва и с моите приятелки-еврейки, но от тях поне мога да го изтърпя.
— Слушай, приятелю — упорстваше американецът. — По тази Река има милиарди хора, които не са евреи, но и никога не са чували за съществуването на евреите. Невъзможно е и те да имат предразсъдъци. Опитай с някоя от тях.
— Ще се задоволя с познатото зло.
— Искаш да кажеш, че само то те задоволява — бодна го Фригейт.
Бъртън понякога се чудеше какво задържаше Руах на корабчето. След първото скарване никога повече не спомена за „Евреинът, циганинът и ислямът“, но често разпитваше Бъртън за други страни от миналото му. Държеше се достатъчно приятелски, но излъчваше доловима, макар и трудна за определяне сдържаност. Колкото и да беше дребен, биеше се свирепо и предаде на Бъртън скъпоценните си умения в джудо, карате и джукадо. Тъгата, която го обгръщаше като фина мъгла дори когато се смееше или се любеше (според Таня), беше породена от душевните белези. Той самият твърдеше, че са му останали след ужасните преживявания в концентрационните лагери на Германия и Русия. Таня смяташе, че Лев се е родил тъжен. Бил наследил всички гени на печалните си прадеди, които седели под плачещите върби на Вавилон.
И Монат страдаше от тъга, но се случваше от време на време напълно да се отърси от нея. Хуманоидът от Тау на Кит търсеше някой от своите сънародници, някой от тридесетте мъже и жени, разкъсани от озверялата тълпа. Не хранеше големи надежди. Тридесет сред тридесет и пет или тридесет и шест милиарда, пръснати по река, която може би се простираше на милиони мили, бяха една невероятно малка възможност за среща. Но все пак се надяваше.
Алис Харгрийвз седеше отпред и се виждаше само темето й. Тя оглеждаше хората по брега, щом корабчето доближеше достатъчно, за да различава отделните лица. Търсеше своя съпруг Реджиналд, своите трима синове, баща си и майка си, сестрите и братята си. Което и да е скъпо познато лице. Подразбираше се, че щом това се случи, тя ще слезе от корабчето. Бъртън се въздържаше да коментира намеренията й. Но само да помислеше за това, усещаше болка в гърдите. И му се искаше тя да се махне, и изпитваше нежелание да я види как си отива. Далеч от очите му вероятно би означавало тя да бъде далеч и от мислите му. Беше неизбежно. Но той не желаеше да се случи неизбежното. Сравняваше чувствата си към нея с някогашната си любов към персийката и да я загуби, беше все едно да се повтори същото безкрайно мъчение.
Въпреки това не издаваше с нито една дума чувствата си. Говореше с нея, присмиваше й се, показваше й, че държи на нея, колкото и да му се струваше оскърбително, защото тя с нищо не му отвръщаше. Накрая успя да постигне тя поне да се поотпуска, когато е с него. Но само ако край тях имаше и други. Когато оставаха сами, тя отново се скриваше в бронята си.
След първата нощ тя никога не използваше „дъвката за мечти“. Той я употреби и трети път, после събираше запаси и ги заменяше срещу необходими неща. Сдъвка я за последен път с надеждата да се отдаде на необикновено буйна любов с Уилфрида, но вместо това потъна пак в хватката на „малките пранги“, болестта, която едва не го уби по пътя към езерото Танганайка. В кошмара и Спийк беше с него и той уби Спийк. В действителността Спийк бе загинал при „злополука“ по време на лов и всички смятаха, че това е самоубийство, но не го казваха. Разкъсван от угризения за измяната си към Бъртън, Спийк се бе застрелял. Но в кошмара Бъртън удуши Спийк, когато онзи се наведе да го попита как се чувства. После, преди видението да избледнее, той целуна мъртвите устни на Спийк.