4
На път за съвещанието по случая Карлсън видя в коридора комисар Крофорд. Той разговаряше с висок млад мъж в лъскав син костюм и оранжево-зелена вратовръзка на фигурки. Очилата му с черни рамки бяха фрапиращо големи. Всичко във външния му вид — от старателно сресаната му на път коса до зелените му кожени обувки с остри върхове — изглеждаше леко комично.
— Мал — каза комисарят, — може ли за момент?
Карлсън му показа папката, която носеше.
— Това във връзка с намереното в Детфорд тяло ли е?
— Да.
— Сигурен ли си, че е убийство?
— Не.
— Тогава защо ти се занимаваш със случая?
— Засега нямаме никаква представа какво точно се е случило — обясни Карлсън. — Ще трябва да решим какви действия да предприемем.
Комисарят се засмя нервно и се обърна към събеседника си.
— Той невинаги е такъв. — Замълча в очакване на шеговит отговор от Карлсън, но такъв не последва. Настъпи неловка тишина.
— Това е Джейкъб Нютън — наруши мълчанието комисарят. — А това е главен криминален инспектор Карлсън, човекът, за когото ти говорих. Същият, който откри и върна на родителите му малкия Матю Фарадей.
Двамата мъже се ръкуваха.
— Наричайте ме Джейк.
— Джейк ще прекара тук няколко дни, за да се запознае с процедурите, структурите и други неща, които го интересуват.
Карлсън изглеждаше озадачен.
— Вие от Столичната дирекция на полицията ли сте?
Мъжът се усмихна, сякаш Карлсън беше казал нещо изключително забавно.
— Не, не — поясни комисарят. — Джейк работи в „Макгил Хътън“, консултантска фирма за мениджмънт.
— Не съм чувал за нея — каза Карлсън.
— Винаги е от полза да разполагаме с външни специалисти. Така всички можем да научим по нещо ново, особено сега, във времената на бюджетна преориентация.
— Искате да кажете бюджетни съкращения?
— Това засяга всички ни, Мал.
Последва нова пауза.
— Чакат ме — каза накрая Карлсън.
— Нещо против да дойда с вас? — попита Нютън.
Карлсън погледна въпросително комисаря.
— Той има пълна свобода да обикаля навсякъде и да наблюдава всичко — потвърди Крофорд и потупа Карлсън по гърба. — Ние нямаме нищо за криене, нали така? Можеш да покажеш на Джейк с какъв малък екип работиш.
Карлсън погледна към Нютън.
— Добре. Да вървим тогава.
Ивет Лонг и Крис Мънстър седяха край едно бюро и пиеха кафе. Карлсън им представи Нютън, който им каза да работят, все едно го няма. Това ги смути и те застанаха нащрек.
— Чакаме ли още някого? — попита Карлсън и Ивет поклати отрицателно глава.
— Аутопсията е днес следобед — уведоми ги той. — Би било добре, ако се окаже, че е починал от инфаркт.
— Вие предположихте, че може да е бил удушен — напомни му Ивет.
— Е, поне мога да се надявам да е другото — отвърна Карлсън.
— Най ми е жал за кучето — обади се Мънстър. — Чудни хора — затънали в лайна, не могат да се задържат на нито една работа, но винаги имат куче до себе си.
— Макар и да не съм запознат с подробностите — каза Карлсън, — предполагам, че починалият не е бил посочен като обитател на хостела.
— Тук съм си записал всичко — докладва Мънстър и отвори бележника си. — Лайза Болианис. Според мен е на около четиридесет. Очевидно има проблем с алкохола. Разговарях с нея. Не е съвсем адекватна. Каза, че е виждала Мишел Дойс един-два пъти. Никога с друг човек. — Той направи гримаса. — Не останах с впечатление, че тези обитатели се събират често на барбекю. Майкъл Райли — стопанинът на кучето. През ноември е излязъл от затвора. Излежал присъда от три и половина години за притежание и разпространение на наркотици от клас „А“5. Каза, че веднъж са се разминали на входа. Не обърнала внимание на кучето. Била сама. Забелязали са, че обича да събира вещи и се връщала с торби, пълни с купени или намерени неща.
— Това вече го видяхме в апартамента й.
— Някой друг?
Мънстър погледна отново в бележника си.
— Метески. Тони Метески. Трудно ми беше да го накарам да говори. Отбягваше погледа ми. Ясно е, че има някакъв психически проблем. Обадих се за него на социалните служби и те обещаха да ми върнат обаждането. Въпреки че цялата къщата е занемарена, неговото жилище трудно се поддава на описание. По пода има стотици мръсни игли.