— Здрасти на всички!
Две девойчета нахлуха в стаята, без да се церемонят.
— Добър вечер — отвърна Кончита. — Две мои приятелки, Папийон.
Първата беше източена и мургава и се наричаше Грациела. Приличаше на циганка — баща й беше испанец. Другата се наричаше Мерседес. Имаше дядо немец, с което се обясняваше бялата й кожа и нежните руси коси. Грациела имаше черните очи на андалузка, но в тях играеше и огънят на тропиците, докато зелените очи на Мерседес внезапно ми припомниха за Лали — индианката гуахира. Лали… Лали и сестра й Зорайма — какво ли е станало с тях?
След като така и така съм дошъл във Венецуела, защо да не опитам да ги намеря? Сега тече 1945-а. Минали са дванадесет години. Отдавна беше, но въпреки изтеклото време нещо в сърцето ми прищрака, щом се сетих за двете тъй красиви създания. Сигурно са започнали нов живот с някой от тяхната раса. Не, ако съм честен, нямам право да се връщам и да нахлувам отново в техния свят.
— Прекрасни приятелки си имаш, Кончита! Благодаря ти, задето ме запозна с тях.
Разбрах, че и двете са свободни и нямат годеници. Вечерта мина бързо в тази приятна компания. Поизпратихме ги с Кончита до селото. Усетих, че доста силно се облягат на ръцете ми. По обратния път Кончита ми каза, че и двете ме били харесали еднакво.
— А ти коя хареса? — запита тя.
— И двете са чаровни, Кончита, но не искам усложнения.
— Ти правенето на любов усложнение ли го наричаш? Любовта е като яденето и пиенето. Можеш ли да живееш, без да ядеш и да пиеш? Аз, дето съм вече на двадесет и две години, като не се любя, ставам болна. Представи си на тях какво им е — едната е на шестнадесет, а другата на седемнадесет! Ако не черпят удоволствие от телата си, ще умрат.
— А родителите им?
Тя ми разказа същото, което бях чул и от Хосе. Тук обикновените момичета обичат, за да бъдат обичани. Те спонтанно се отдават изцяло на мъжа, който им харесва, без да искат в замяна от него нищо освен силни усещания.
— Разбирам, красива Кончита. И аз, както и останалите, мечтая за любов заради самата любов. Само че предупреди приятелките си, че една евентуална авантюра не ме ангажира с нищо. Ще се чувствам по-спокоен, ако го знаят.
Господи! Няма да се измъкна лесно от подобно обкръжение. Шарло, Симон, Александър, а сигурно и други са били буквално всмукани. Разбирам защо са напълно щастливи сред тукашните хора — толкова щедри, весели и различни от нас. С тези мисли си легнах.
— Ставай, Папи, десет часът! Имаш гости.
— Здравейте, господине.
Около петдесетгодишен мъж, леко посивял, гологлав, с открит поглед под гъстите вежди, ми протегна ръка.
— Аз съм доктор Бугра1. Дойдох, защото ми казаха, че един от вас двамата е болен. Видях приятеля ви. Единственият начин да му се помогне, е да го настаните в болница в Каракас. Дори и там ще бъде трудно да го излекуват.
— Ще хапнете ли с нас, докторе? — запита Шарло непринудено.
— С удоволствие, благодаря.
Сипаха ни мастичка и докато отпиваше от чашата си, Бугра ме заразпитва.
— Е, Папийон, какво имаш за разказване?
— Сега правя първите си крачки в новия живот, докторе. Струва ми се, че току-що съм се родил. Или по-точно усещам се объркан като незрял юноша. Не ми е ясен пътят, по който трябва да тръгна.
— Пътят е прост. Огледай се и ще видиш. С едно-две изключения нашите стари другари хванаха правия път. Във Венецуела съм от 1928 г. Нито един от престъпниците, които познавах, не е извършил тук грубо нарушение на закона. Почти всички са женени, имат деца и живеят честно, добре приети в обществото. Забравили са миналото до такава степен, че не биха могли да си припомнят дори подробностите от делото, на което са ги осъдили. То е останало назад, в неясното размито минало, и вече няма никакво значение.
— Моят случай е по-различен, докторе. Имам да представям дълга сметка на онези, които ме осъдиха така несправедливо. Тринадесет години борби и страдания. За да ги накарам да си платят, трябва да стигна до Франция, а това изисква много пари. Няма да успея да спестя от работническата си заплата средства за билет отиване и връщане — ако изобщо има връщане. Да не говорим за разходите по осъществяването на плана. Пък и не ми се ще да изживея остатъка от дните си в тая затънтена пустош… Влече ме към Каракас.
— Да не си мислиш, че си единственият сред нас, който има сметки за разчистване? Я по-добре изслушай историята на един мой познат. Името му е Жорж Дюбоа. Момче, родено в покрайнините на Вилиет. Бащата бил алкохолик и често влизал в болница заради делириум тременс; майката се грижела сама за шестте си деца и в мизерията си гледала да припечели по нещичко из околните арабски кръчми. Откак навършил осем години, Жожо — така го наричали всички — тръгнал по изправителни домове. Бил извършил престъплението да свие на няколко пъти плодове от сергиите пред магазините. Първо постоял в сиропиталището на абата Роле, после на дванадесет години го заключили в заведение с по-строга дисциплина. Няма защо да ти обяснявам, че когато се озовал в обкръжението на големи момчетии на по осемнадесет, му се наложило да се брани. Бил слабичък и имал нужда от оръжие, за да се защити. Веднъж наръгал с нож в корема един от извратените офицерчета от управата и тогава го изпратили в най-строгия изправителен дом — там, където затваряли непоправимите. Трябвало да остане под ключ до двадесет и една годишна възраст. Накратко, попаднал в затворения кръг на осем, но все пак бил освободен на деветнадесет, и то за да се присъедини към една от ужасните дисциплинарни роти в Африка. С неговото минало нямал право да служи в редовната армия. Дали му няколкото припечелени гроша и хайде сбогом! За нещастие момчето имало душа. Сърцето му може би било закоравяло, но все още пазело някои чувствителни кътчета. На гарата видял влак с табела „Париж“. Изведнъж нещо в него се отприщило. Без да му мисли, скочил в него и пристигнал в Париж. Когато излязъл от гарата, навън валяло. Свил се под един навес и започнал да мисли как да стигне до Вилиет. Под същия навес се прислонило някакво момиче и зачакало спирането на дъжда. Погледнало го мило. Той не познавал никакви жени — с изключение на дебелата булка на главния надзирател в изправителния дом. Бил чувал това-онова от по-големите момчета — кое истина, кое лъжа. Но никой никога не го бил поглеждал както тази девойка. Започнали да си говорят.
1
През 30-те години в Марсилия Бугра стана главното действащо лице в прочута криминална афера. В един шкаф на лекарския му кабинет бе намерен труп. Бугра заяви, че човекът е починал вследствие на свръхдоза, инжектирана му поради професионална грешка. Съдът реши, че става дума за убийство. Осъден на доживотна каторга, докторът скоро избяга от Кайен и започна да води достоен живот във Венецуела. — Б.а.