Дейвид Лендър
Ваксината
1.
Дени Норт крачеше надолу по Уест Енд авеню към училище „Мърсър“, а синът й Гейб подтичваше до нея. Въздухът беше студен и свеж. Няколко минути преди това, когато пресичаха „Бродуей“, беше видяла лалета по лентата между платната, а листата на кленовите дървета бяха готови да се разтворят. Сега пролетните миризми — на мокра пръст и зюмбюли в кашпи по прозоречните первази — вече се усещаха. Тя се прозя — беше уморена до смърт от трескавите седмици по време на кинофестивала „Трайбека“1 — работата и грижите на самотна майка за кандидат-тийнейджър й бяха изцедили силите. Уморена или не, беше в добро настроение, а Гейб вървеше толкова близо до нея, че дори си помисли дали да не го хване за ръката. Ако ми позволи. Трябваше да си напомни, че беше напълно нормално едно деветгодишно момче да не иска майка му да го държи за ръка. Нормално. Какво биха казали онези глупаци от Отдела за младежта и семейните услуги в Ню Джърси? Вероятно пак щяха да му припишат ХРДВ2 и да го натъпчат с лекарства. С удоволствие би изравнила със земята Отдела за младежта и семейните услуги заедно с неговите съдружници по престъпление — фармацевтичната индустрия. Законните наркотрафиканти.
Остави тази работа, каза си тя. Насочи гнева си към нещо положително. Това я накара да се усмихне. Точно така беше направила и се получи. Беше започнала да свиква с действителността, че последният й филм — „Дрогирането на нашите деца“ — снощи спечели наградата за най-добра документална лента на кинофестивала „Трайбека“. Този насочен гняв свърши добра работа за разпространяване на истината. За ограмотяването на родителите за възможностите им да избират, което тя не можа да направи за Гейб. Кой знае? Ако го беше направила, може би нямаше да изгуби този кошмарен тригодишен процес срещу Отдела за младежта и семейните услуги в Хакенсак. Това я принуди да приеме задължителното дрогиране на Гейб, защото иначе съдът щеше да й го отнеме.
Погледна към сина си. С високо вдигната брадичка, горд от външния си вид в син блейзър от „Ралф Лорън“, сиви панталони и бяла оксфордска риза, закопчана до горе, а училищната вратовръзка стегната около врата му. Само черните му кецове „Ванс“ издаваха на колко години е. Да, нормално. Отчасти благодарение на доктор О.
Гейб долови, че го гледа.
— Сега, когато спечели, ще вземеш премия и ще пуснеш електриката?
— Искаш да кажеш, „получиш“ и „електричеството“. — Тя се замисли за последните две седмици, когато вечер палеха свещи. Беше отложила плащането на тока, за да събере парите за семестриалната такса на Гейб в „Мърсър“. — Забрави ли? Всъщност ние къмпирахме.
— Хайде, мамо, това можеше да мине, когато бях на пет. Вече не съм дете.
— Не, още си.
Гейб се замисли за секунда.
— Добре, но не съм глупак.
— Не, няма да получа премия — обясни Дени и прокара длан по косата на Гейб, — но днес ще ми платят и ще се върнем към нормалния живот. Светлина и телевизия.
— Следващия път ще кажа на баба. Тя ще плати сметката.
— Направиш ли го, можеш да забравиш за телевизията, докато не станеш на осемнайсет.
Те стигнаха ъгъла на „Уест Енд“, който лежеше диагонално срещу входа на „Мърсър“.
— Остави ме тук — каза Гейб, без да я гледа.
Дени не отговори, вместо това хвана ръкава на сакото му с пръсти и започнаха да пресичат. Той се измъкна от хватката й и ускори крачка. Докато приближаваха, Дени видя на отсрещния ъгъл Деймиън Ричардсън. Той стоеше и неуверено гледаше дузината деца около входа на „Мърсър“.
Тя знаеше, че по-големите се заяждат с Деймиън. Почувства болка в сърцето.
— Добро утро, Деймиън — поздрави го.
Деймиън се обърна към тях. Лицето му се разведри и той се усмихна.
— Здравейте, госпожо Норт. Как си, Гейб?
— Хайде, Деймиън — прошепна Дени, когато го наближиха. — Аз ще те заведа в училището.
Десет минути по-късно пресече 79-а улица по посока „Бродуей“, а главата й гъмжеше от мисли за снощния триумф и за деня, който я очаква. Извади своя „Блекбъри“ от джоба и погледна дисплея. 8:10. Имаше достатъчно време да си провери гласовата поща и имейлите, преди доктор Магуайър, изследователят от „Фарма Интернешънъл“ да се появи. Отново се зачуди какви са му плановете и защо беше толкова тайнствен за тази среща. Сигурно беше нещо важно. Поне за Магуайър. От седмици му се обаждаше и го придумваше за интервю заради новия си документален филм за аутизма, върху който току-що беше почнала работа. Към Магуайър я беше насочил неговият приятел Джон Маклоски, фармацевтичният лаборант от „Келердорн“, който беше изиграл ролята на разобличител за обезболяващото на същата фирма — „Мириъд“, след като пациенти, които го използваха, започнаха да измират от сърдечен удар. Интервюто на Дени с Маклоски, публикувано в „Кръстоносец“, след като той се беше обърнал към обществеността, по някакъв начин успя да хвърли светлина по въпроса. В резултат потекоха дарения за доктор Орловски, за да може да финансира документалните филми, които продуцираше, включително нейния „Дрогирането на нашите деца“.
1
Основан от Робърт де Ниро и Дж. Роузентал след 11.IX.2001 г. с цел да се върне животът в квартал Трайбека в Долен Манхатън. — Б.пр.