В гостната влезе не, ами кажи го, влетя русоляво момче с губернаторска ливрея и от вратата занарежда:
— Ваше високоблагородие, Фрол Григориевич ви вика! Да заповядате колкото може по-скоро! При нас е ад, Ераст Петрович, лудница! Фрол Григориевич каза, че няма да се оправим без ваша помощ! Аз съм с шейната на княза, в миг ще стигнем.
— Какъв ад? — навъси се надворният съветник, но стана и сне халата си. — Добре, да вървим да в-видим.
Под халата беше по бяла риза с черна вратовръзка.
— Маса, жилетката и сюртука ми, бързо! — извика Фандорин и заприбира книжата в папката. — Тюлпанов, ще трябва да дойдете с мен. Ще ги дочета пътьом.
Анисий бе готов да тръгне с негово високоблагородие където и да е и го показа, като бързо скочи от стола.
Чак такова нещо дребният куриер Тюлпанов не бе очаквал — някога да му се случи да се вози с шейната на генерал-губернатора. Хубаво возило беше — истинска карета с плазове. Отвътре обшита с атлаз, седалките кожени, а в ъгъла печица с бронзов кюнец. Но не беше запалена.
Лакеят се качи на капрата и четворката буйни губернаторски атове бързо литна напред.
Анисий усети плавно, почти нежно полюшване върху меката седалка, предназначена за къде по-благородни задни части, и си рече: и да се похваля, кой ли ще ми повярва?
Господин Фандорин разчупи с пукот восъчния печат и разгъна някаква депеша. Свъси високото си чисто чело. Колко е хубав, не със завист, а с искрена възхита си помисли Тюлпанов, който с крайчеца на окото си наблюдаваше как надворният съветник подръпва тънкия си мустак.
За пет минути стигнаха до голямата къща на „Тверской“. Колата зави не наляво към канцелариите, а надясно към парадния вход и личните покои на „великия московски княз“, Володя Голямото гнездо, Юрий Долгорукий2 (наричаха всесилния Владимир Андреевич как ли не).
— Моля да ме извините, Тюлпанов — набързо каза Фандорин и отвори вратата, — но засега не мога да ви освободя. После ще драсна няколко реда до п-полковника. Нека първо се оправя с „лудницата“.
Анисий последва Ераст Петрович, влезе в мраморните чертози, но тутакси изостана — смути се, като видя важния портиер с позлатен жезъл. Тюлпанов ужасно се уплаши, че го чака унижението господин Фандорин да го зареже пред стълбището като някакво пале. Но надви гордостта си и се настрои да прости на надворния съветник: та как би могъл той да отведе в покоите на губернатора човек с такъв шинел и фуражка със спукана козирка?
— Защо не идвате? — нетърпеливо се обърна Ераст Петрович, който вече бе стигнал до средата на стъпалата. — Хайде, бързо. Не виждате ли каква бъркотия е тук?
Чак сега Анисий схвана, че в дома на губернатора наистина става нещо. А напетият портиер, ако човек се позагледаше в него, комай не бе толкова важен, колкото объркан. От вън във вестибюла вкарваха ракли, сандъци и кутии с чуждестранни надписи. Да не би някой да се местеше? Тюлпанов чевръсто настигна надворния съветник и се помъчи да го следва на не повече от две крачки, като от време на време трябваше дори да подтичва, защото негово високоблагородие вървеше бързо.
Ех, че хубаво е в резиденцията на губернатора! Почти като в храм Божи: пъстроцветни (може би порфирни?) колони, брокатени завеси, статуи на гръцки богини. Ами полилеите! Ами картините с позлатени рамки! Ами лъснатият като огледало паркет с инкрустации!
Анисий погледна паркета и изведнъж забеляза, че жалките му обуща оставят по чудния под мокри и кални дири. Божичко, дано никой не ги види.
В просторната зала, където нямаше жива душа, а край стените бяха наредени меки столове, надворният съветник каза:
— Седнете тук и ме изчакайте. Д-дръжте папката.
Сетне се насочи към високата, украсена с позлата врата, но тя изведнъж сама се разтвори пред него и с гълчава от разпалени гласове в залата нахлуха четирима души: снажен генерал, върлинест господин, който не приличаше на русин и бе облечен с карирано палто с пелерина, плешив старец с огромни бакенбарди и очилат чиновник с вицмундир3.
В генерала Анисий разпозна самия княз Долгорукой, скочи и се изпъна като струна.
2
Юрий Долгорукий (90-те години на XI в. — 1157) — велик киевски княз, праправнук на „Стария“ Владимир — Красно слънчице. Основател на „Москов“ град — Москва.
Всеволод III Голямото гнездо (1154–1212) — велик владимирски княз, син на Юрий Долгорукий. Имал е 12 деца, оттам и прякорът му.
Владимир I Святославович — Красно слънчице (? — 1015) — новгородски и киевски княз, внук на княз Игор. През 988–989 приема християнството от Византия и го налага като държавна религия в Русия — Б.пр.