ГУРЕВИЧ
Ако ще говорим честно — вече отнех живота на едного: бях на… не помня на колко години, малък бях, но историята стана три дни преди новолуние… Тогава най-много мразех плешивия си вуйчо — той обожаваше Лазар Каганович, мръсни вицове и пилешки бульон. И едно русо приятелче, Едик, ми донесе отрова, каза, че нямала грешка и че била бавнодействуваща. Изсипах му я в бульона — и не можете да си представите! — умря в страшни мъки точно след двайсет и шест години…
ДОКТОРЪТ
Мда… Я го зарежете тоя вуйчо… Ами вие самият никога ли не сте мислили да се самоубиете?
ГУРЕВИЧ
О, да, завчера, когато беше Потопът…
ДОКТОРЪТ
Вселенският ли?
ГУРЕВИЧ
Ами, вселенски. Почна от ония дъждове в Орехово-Зуево… Напоследък в Русия се заредиха странни локални катастрофи-до Кострома посред бял ден се възнасят кърмачета, булдозери и така нататък. И никой не се учудва на тия фокуси. Същото горе-долу стана и в Орехово-Зуево: седем дни и седем нощи пра дъжд, без милост и почивка, и земята земна изчезна ведно с небесата небесни.
ДОКТОРЪТ
За какъв дявол сте ходили в Орехово-Зуево?!… Нали сте хамалин в домашни потреби в столицата?
ГУРЕВИЧ
О, тъжно е да си хамалин — до живот!
Наложи се да припечелвам и в прованса:
ту конформист, ту пак нонконформист,
ту узурпатор. И антропофаг
на щата на японски шпионин
към института за Всемирен лед…
С две думи, когато стихията връхлетя града, се случих в една ладия заедно с дузина безстрашни гребци аборигени. И никого и нищо нямаше върху вълните-само ние… Та-не помня точно кой ден плувахме и колко нощи имаше до равноденствието — водата взе да спада и отдолу се показа острието на кулата на градския комсомолски комитет… Акостирахме. Но с какво зрелище се сблъскахме: опустошени сърца, вопли от порутените сгради… Реших да се самоубия, да се хвърля върху острието на комсомола…
Докторът се хваща за главата — знак за Боренка и Натали по-бързо да отведат болния в стаята.
Само секунда, приятели!…И в мига, когато гръклянът ми беше над острието на комсомола, а острието на комсомола — под гръкляна ми, в този миг един от приятелите ми гребци, просто за да ме развесели и да ме изтръгне от душевния ми мрак, ми каза гатанка: „Две прасета минават за един час осем километра. Колко прасета ще минат един километър за един час?“ И точно тогава разбрах, че обезумявам. Така че ето ме при вас. (Става от стола.)
Боренка му помага подчертано учтиво.
И оттогава всичко ми е като мъгла… нахт унц небел2… всичко обърках, телета, прасета, Мамаев курган, Малахов курган3…
НАТАЛИ
Май ти се зави свят, Льова? Хайде сега полекичка.
Държи го отляво, Боренка отдясно.
Ей сегичка ще ти мине, ще те сложим да си легнеш…
ГУРЕВИЧ (върви покорно)
Обаче, кой знае защо, обърках всичко, всичко се смеси, прасета, телета… Хенри Форд и Ърнест Ръдърфорд… Рембранд и Вили Бранд.
ДОКТОРЪТ (след тях)
В трета стая. Гликоза, пирацетам.
ГУРЕВИЧ (излиза с двамата, гласът му глъхне) Ъптон Синклер и Синклер Луис, Синклер Луис и Луис Карол, Вера Марецка и Мая Плисецка… Жак Офенбах и Лудвиг Фойербах… (заглъхва съвсем)… Виктор Боков и Владимир Набоков… Енрико Карузо и Робинзон Крузо.
(Завеса)
Второ действие
Преди него — преди завесата да се вдигне — пет минути тежка неприятна музика. Завесата се вдига и зрителите виждат трета стая — с решетки на прозорците и арка към съседната втора стая. С цел избягване на междустайна дифузия, обмяна на информация и така нататък арката е запушена с походно креватче на което лежи Витя; коремът му е огромен и той, кой знае защо, непрекъснато го гали и се усмихва ужасяващо и свенливо. През стаята, точно по диагонала, извил шия отдолу-отляво нагоре-надясно, търчи осененият Стасик. Ту декламира нещо, ту замръзва в неочаквана поза — например с ръка, вдигната за пионерски поздрав — и тогава спира декламацията си. Неизвестно за колко дълго. Серьожа Клайнмихел, съвсем младо момче, седи почти неподвижно на леглото си, понякога се свлича от него и постоянно се държи за сърцето. Целият е изподраскан, в струпеи, устата му е странно разкривена. На леглото до него Коля и кроткото старче Вова се държат за ръце и засега мълчат. Коля се лигави, Вова всеки път го бърше. Комсомолският секретар на стаята Пашка Ерьомин лежи завит презглава с чаршафа, чака „военния съд“ и мълчи. На дясното легло е склопил очи Хохуля — сексуалният мистик и сатанист. Но най-важното, естествено, е в центъра: неуморният отговорник на трета стая, пъпчивият самодържец Прохоров и оръженосецът му Альоха по прякор Дисидента водят (по-точно вече са провели) съдебен процес по делото на „контраадмирал“ Михалич.