Майка ми винаги бе усмихната, когато му говореше неща от рода на: „Милорд, моля, свалете краката си от масата“, или „Ще ви бъда благодарна, ако не ме докосвате, преди сте измили мазните си ръце“, или пък „Наистина ли възнамерявате да влезете вкъщи в този вид?“. Но ми се струва, че под това очарователно поведение се криеше омраза.
Единственият път, когато изобщо я чух да повишава гневно тон, беше, когато недвусмислено му заяви, че той е бащата на половината деца от околните села и че самата тя е погребала осем невръстни бебета, които така и не доживели да се появят на бял свят, защото той не можел да се владее по-добре от някой разюздан жребец.
Той бе толкова изумен от това избухване — което се състоя зад затворени врати, — че излезе от спалнята блед и шокиран и ми каза:
— Знаеш ли, Виторио, майка ти съвсем не е така глупава, както винаги съм си мислил. Не, ни най-малко. Всъщност, тя е просто досадна.
При нормални обстоятелства той никога не би казал нещо толкова грубо за нея. Но тогава трепереше.
Що се отнася до нея, когато опитах да вляза в стаята й, тя ме замери със сребърна кана. Тогава й казах:
— Но, мамо, това съм аз, Виторио! — и тя се хвърли в обятията ми. Плака горчиво цели петнайсет минути.
През това време не говорихме нищо. Седяхме един до друг в нейната малка каменна спалня, разположена доста високо в най-старата кула на нашия дом и изпълнена с много позлатени мебели, някои стари, а други нови, и тогава тя избърса очите си и каза:
— Той се грижи за всички. Грижи се за моите лели и чичовци, както знаеш. Та къде щяха да бъдат те, ако не беше той? А и никога не ми е отказвал нищо.
Тя продължи да говори несвързано със своята равна интонация, усвоена в манастира:
— Виж тази къща. Пълна е с възрастни, чиято мъдрост е така полезна за вас децата, и всичко това е заслуга на баща ви, който е достатъчно богат, за да замине, където си пожелае, предполагам, но той е твърде мил. Само че, Виторио! Виторио, недей, искам да кажа — с момичетата от селото.
Воден от инстинктивното си желание да я утеша, едва не й казах, че доколкото ми е известно бях станал баща само на едно извънбрачно дете, което беше съвсем добре, когато си дадох сметка, че това щеше да се превърне в невероятна катастрофа. Не казах нищо.
Но тя беше права. Три лели и двама нейни чичовци живееха с нас в нашето голямо имение с високи стени, и тези старци живееха добре, винаги бяха луксозно облечени с най-модерните платове от града и се радваха на изискан живот във възможно най-чистата му форма. Не можех да не се възползвам от възможността да ги слушам непрекъснато, както и правех, а те знаеха много за света.
Това важеше и за чичовците на баща ми, но разбира се, тази земя беше тяхна, принадлежеше на семейството им, затова предполагам, че са се чувствали по-привилегировани, тъй като се бяха сражавали в повечето героични битки при Божи гроб, или поне така изглеждаше. Те спореха с баща ми по всякакви поводи — от вкуса на пирога с месо за вечеря, до влудяващо модерния стил на художниците, които бе наел от Флоренция, за да изрисуват малкия ни параклис.
Това бе още едно от напредничавите неща, които осъществи — свързано с художниците, може би единственото модерно нещо, като изключим факта, че харесваше предмети от стъкло.
Нашият малък параклис беше празен от векове. Подобно на четирите кули на замъка ни и всички ограждащи стени, той бе построен от светъл камък, който се среща често в Северна Тоскана. Той не е като тъмния камък, който можете да видите навсякъде из Флоренция — сив и изглеждащ винаги мръсен. Цветът на този северен камък е почти като този на най-бледите рози.
Но баща ми беше довел ученици от Флоренция, когато бях много малък — добри художници, които се бяха обучавали при Пиеро де ла Франческа и други като него, за да покрият стените на параклиса със стенописи, основани на прекрасните разкази за светци и библейски исполини от книгите, познати под името „Златната легенда“.
Тъй като не притежаваше особено богато въображение, баща ми се придържаше към онова, което беше видял в църквите на Флоренция и нареди на тези мъже да изобразят историите за Йоан Кръстител, покровител на нашия град и братовчед на нашия Бог и се случи така, че през последните години от земния ми живот нашият параклис бе изпълнен с изображения на света Елисавета, свети Йоан, света Ана, Дева Мария, Захарий5 и множество ангели, като всички бяха пременени — съгласно тогавашните порядки — в най-хубавите си флорентински одежди.