— Нищо особено — дипломатично отговори Крейг. Той, разбира се, нямаше намерение да повтаря това, което му бе казала Ан за този брадат младеж от Сан Бърнардино.
— Тя каза ли ви, че искам да се оженя за нея?
— Струва ми се, да.
— Вие, разбира се, не намирате нищо ужасно или порочно в това, че човек иска да се ожени за момичето, което обича, нали?
— Не.
— Полетът през полюса ми струва цяло състояние — каза Пати, — а я видях само за няколко часа, даже не ми позволи да отседна в този хотел, и изведнъж — тряс! — бележка: „Заминавам, сбогом.“ Как мислите, ще се върне ли тук?
— Нямам никаква представа.
Всички маси се оказаха заети, така че трябваше да стоят в тълпата пред бара. Тук имаше много познати лица. „Помнете ми думата — казваше някакъв младеж, — английската кинематография си е подписала смъртната присъда.“
— Може би трябваше да сложа костюм — съжали Пати, оглеждайки се неуверено наоколо. — Просто е необходимо. На такова разкошно място.
— Не е задължително — успокои го Крейг. — Сега никой не обръща внимание на това как са облечени хората. В продължение на две седмици тук има пълна свобода на нравите.
— Така се говори — мрачно отбеляза Пати. Поръча си мартини. — Едно е хубаво на моя крак: мога да пия мартини.
— Не разбирам.
— Искам да кажа, сега мога да не се грижа за спортната форма и прочие глупости. Да ви кажа истината, господин Крейг, когато ми изпращя коляното, се зарадвах, страшно се зарадвах. Да ви кажа ли защо?
— Да, кажи. — Крейг си пиеше бавно уискито и забеляза, че Пати изпи на една глътка половината от своето мартини.
— Разбрах, че няма да играя повече футбол. Това е игра за зверове. А да го изоставя — с моята сила — не ми стигаше кураж. И още нещо, когато чух как изпращя, си помислих също: „Сега, Виетнам ще мине без мене.“ Вие считате ли, че това не е патриотично?
— Не — отговори Крейг.
— Когато ме изписаха от болницата — продължи Пати, изтривайки мократа от мартинито брада с опакото на дланта си, — реших най-после да направя предложение на Ан. Вече нищо не пречеше на нашата женитба. Само че тя… В гласа му се усещаше горчивина. — Какво има против Сан Бърнардино, господин Крейг? Каза ли ви?
— Доколкото си спомням, не.
— Тя ми е представила доказателства за своята любов — заяви с войнствен тон Пати. — Най-убедителното доказателство, на което е способна една девойка. Вчера следобед също.
— Да, тя спомена нещо такова — каза Крейг, макар че съобщението на Пати относно вчера следобед го изненада. Неприятно го изненада. „Най-убедителното доказателство.“ А какво доказателство представи той вчера в Мейраг? Този момък все още ползува речника на викторианската епоха. Беше трогателно. А Ан не подбираше много щателно думите си, когато говореше на тази тема.
— Трябва да се върна в Сан Бърнардино — каза Пати. — Аз съм единствен син в семейството. Имам четири сестри. По млади от мен. Баща ми цял живот е създавал положението си, той е един от най-уважаваните хора в града. И сега трябва да му кажа: „Всичко, което си направил, е за нищо“, така ли?
— Считам, че разсъждаваш трезво — отбеляза Крейг.
— А Ан не счита — печално промълви Пати. Той бе допил своето мартини и Крейг поръча още. Как да се избави от този младеж? Ако е истина, че музиката е храна за любовта, то Пати бе училищен духов оркестър, свирещ училищния химн в почивката между първия и втория гейм43. При тази мисъл Крейг неволно се усмихна. — Според вас аз съм глупак, така ли, господин Крейг? — попита Пати, забелязвайки леката иронична усмивка.
— Ни най-малко, Бейард. Работата е в това, че ти и Ан имате различни представи за ценностите.
— А как, според вас, тя ще се промени ли?
— Всеки се променя — отговори Крейг. — Само че не зная дали ще се промени в твоята посока.
— Аха! — Пати наведе глава и брадата опря на гърдите му. — На вас, като баща на момиче, не ми се иска да говоря тези неща, но знаете ли, аз съм срамежлив и по никого не се увличам. Вашата дъщеря сама ме увлече.
— Напълно е възможно — съгласи се Крейг. — Ти си красив младеж и както виждам, много добър…
— Да — неуверено се съгласи Пати.
За да го ободри, Крейг каза:
— Тя даже ми каза, че когато вървиш по плажа, видът ти е такъв, сякаш си свален от някой мраморен пиедестал в Тракия.