— Как изглеждаше тогава той? — питаше Гейл МакКинън. — Едуард Бренър. Когато се запознахте?
— Типичен войник, който е преживял война — отговори Крейг. Той намали скоростта и посочи наляво, към белеещата се сред боровете вила.
— Ето къде съм живял. През лятото на 1949 година.
Момичето погледна внимателно към широката ниска постройка, разположена в дъното на терасата. Един оранжев навес предпазваше градинската мебел от яркото слънце.
— На колко години бяхте тогава?
— На двадесет и седем.
— Не е лошо да имаш такава къща на двадесет и седем години — каза тя.
— Да — съгласи се Крейг.
Какво му е останало в паметта от това лято?
Само отделни епизоди.
Пинелъпи на водни ски в залива Ла Гаруп, — стройна, загоряла от слънцето, с развяващи се коси, подчертано грациозна в черния си бански костюм — носеща се стремително на зиг-заг в дирята след катера. До него на катера — Бренър, който прави снимки на Пинелъпи с любителска камера, а тя безстрашно застава в балетни пози с въжето в една ръка и маха с другата към кинокамерата.
Бренър се мъчи да се научи да кара водни ски. Отново и отново упорито се опитва да се изправи на ските, но непрекъснато пада. Тромавата му суха фигура — само кожа и кости, с дълъг унил нос и измършавели плещи, изгорели до кръв от слънцето, ту се появява, ту изчезва; най-накрая, вече нагълтал ужасно много вода, се налага да го изтеглят на борда, а той казва: „Мен, проклетия интелектуалец, за нищо не ме бива.“ Пинелъпи се смее от люлеещия се катер и насочва кинокамерата в него.
Кадифена вечер в град О-ле-Кан, опасан с крепостни стени; на открития площад под звуците на френска музика танцуват двойки ту в полумрака, ту в светлината на фенерите, висящи по старите каменни стени. Пинелъпи, малка, елегантна и безтегловна в ръцете му, ухаеща на море и жасмин, го целува зад ухото и шепне: „Нека да останем тук завинаги.“ А Бренър седи на масата, стеснява се да танцува, налива в чашата вино и се опитва да разговаря с грозничката французойка, която е хванал предишната вечер в казино Жуан ле-Пен, с мъка изговаряйки една от десетте френски фрази, които е научил, откакто е дошъл: „Je suis un fameux ecrivain а New York.“12
Предизгревна зелена мъгла, те са в малката открита кола на път за вкъщи от Монте Карло, където заедно са спечелили на рулетка сто хиляди франка (доларът тогава струваше 650 франка). На кормилото е Крейг. Пинелъпи е между двамата мъже, облегнала е глава на рамото на Крейг, Бренър крещи срещу вятъра с грачещия си глас: „Ние сме тук, на Големия Корниз“13. След това се опитват да изпеят заедно песента „Падащите листа“, която бяха чули за първи път предишната вечер.
Обяд на терасата на бялата вила под огромния оранжев навес, и тримата току-що освежени от утринното къпане; Пинелъпи — спретната, в бели памучни панталони и синя моряшка фланелка, с мокри, вчесани нагоре коси, нежна и пленително чувствена, подрежда цветята във вазата на бялата желязна маса, подредена за обяд; меките й загорели ръце докосват бутилката в съда с лед, за да проверят дали се е изстудило виното, а в това време жената, постоянно работеща като готвачка в къщата, излиза, влачейки крака, със студена риба и салата на голямо глинено блюдо, купено от Валорис, което е недалеч оттук, близо до брега. Как се казваше тази жена? Елен? Винаги облечена в черно, траур за десет поколения роднини, умрели зад стените на Антиб, тя с обич се грижеше за тримата американци, наричаше ги „Mes trois beaux jeunes Americains“14 (никой от тях дотогава е нямал прислужничка) и им украсяваше масата с червени, бели и сини цветя по случай Четвърти юли и Деня на превземането на Бастилията.
Силният, остър аромат от боровата гора зад тях, потопена в обедното слънце.
Следобедните почивки, Пинелъпи в обятията му на огромното легло в полутъмната спалня с висок таван, нашарен тук-там с тесни ивици от светлината, влизаща през капаците на прозорците, затворени, за да не прониква горещината. Ежедневното любене — неудържимо, страстно, нежно; две сплетени, благородни, познати млади тела, чисти и солени; радостта от взаимното притежаване; фруктовият аромат на виното при целувките, приглушеното кискане и шепнене в благоуханния сумрак; коварното, възбуждащо докосване на дългите нокти на Пинелъпи, когато тя палаво движеше ръката си по стегнатия му корем.