6.
Той вечеря в един малък ресторант на старото пристанище. Съвсем сам. Бе разговарял с достатъчно хора този ден. Ресторантът бе един от най-хубавите в града, скъп и обикновено препълнен. Но тази вечер в салона бяха само той и две шумни компании от англичани — червендалести мъже, избръснати до синьо, и безвкусно облечени, отрупани с бижута жени. Те нямаха нищо общо с фестивала, в Кан бяха дошли за развлечение. Крейг ги бе видял всичките предишната вечер в казиното — мъжете и жените бяха играли на едро. Жените разказваха с тънки пискливи гласове за други курорти — Сардиния, Монте (както те съкратено наричаха Монте Карло), Капри, Сен Мориц — задължителните спирки на богатите. Мъжете се оплакваха от лейбъристкото правителство, валутните ограничения, курса на лирата, девалвацията гласовете им гърмяха и заглушаваха високите вибриращи гласове на съпругите им.
Англия винаги ще си бъде Англия, помисли си Крейг, докато ядеше салата „нисоаз“17.
Влезе Пабло Пикасо с компания от пет човека и съдържателката на ресторанта — красива жена — припряно го настани на една маса край отсрещната стена. Крейг го погледна и с възхищение си помисли за това каква бикоподобна енергия излъчва ниската му набита фигура, голямата гола глава, тъмните, нежни и същевременно жестоки очи, и отклони погледа си. Пикасо, разбира се, се гордееше със славата си, но той имаше право да си изяде супата спокойно, и защо трябва някакъв си възрастен американец, чиито претенции за внимание от страна на художника са обусловени само от това, че в дома му, който всъщност не е негов, виси литография с изображение на гълъб, досадно да следи всяко негово движение.
Англичаните хвърлиха бегъл, безразличен поглед към Пикасо и неговата компания при влизането им в ресторанта, и отново се заеха със своите бифтеци и шампанското.
По-късно съдържателката се приближи до масата на Крейг и тихо попита:
— Вие знаете кой е това, нали?
— Разбира се.
— А онези там… — Тя се усмихна язвително, кимайки леко с глава към английските си клиенти —… не знаят.
— Изкуството е вечно, признанието е краткотрайно.
— Comment?18 — Притежателката го погледна озадачено.
— Американска шега — поясни Крейг.
Когато привърши вечерята, съдържателката му поднесе към кафето коняк за сметка на ресторанта. Ако англичаните бяха познали Пикасо, той щеше да си плати сам коняка.
На излизане от ресторанта мина покрай масата на Пикасо. Погледите им се срещнаха за миг. Той си помисли: „Какъв ли ме вижда този старец? Като абстракция, ъгловат, грозен продукт на американската система? Като убиец, надвесен над убит азиатски селянин, броящ труповете? Тъжен, безприютен клоун на печален чужд карнавал? Самотно човешко същество, движещо се с мъка по празно платно?“ Той си помисли със съжаление за условностите, които ръководеха поведението му. Колко хубаво би било да отиде до стареца сега и да му каже: „Вие направихте живота ми по-богат.“
Излезе от ресторанта и прекоси улицата, за да тръгне по кея покрай акостиралите яхти, които се полюляваха на тихата черна вода. „Защо не сте в морето?“ — мислено ги попита той.
Вече бе стигнал завоя на пристанището, когато видя на светлината на фаровете приближаващата се към него позната фигура. Това беше Йън Уодли. Вървеше с наведена глава и тромава уморена походка. В последния миг Уодли го забеляза, изпъна се и на лицето му се появи усмивка. Беше напълнял и не се побираше в отдавна негладените си дрехи. Яката на ризата му беше разкопчана, за да не задушава дебелата увиснала шия; над измачканата му риза висеше почти развързана, килната накриво вратовръзка. Отдавна не беше се подстригвал, гъстите невчесани коси хвърчаха на всички посоки и откриваха високото изпъкнало чело. Приличаше на пророк-отшелник.
— Точно човекът, когото исках да видя — възкликна Уодли. — Моят приятел, вундеркинда. — Уодли се беше запознал с Крейг, когато той току-що бе навършил тридесет години. С тази фраза целеше да го обиди и успя.
— Здравей, Йън. — Крейг стисна потната му длан.
— Оставих ти бележка — каза Уодли с упрек.
— Щях да ти звъня утре.
— Кой знае къде ще бъда утре. — Гласът му беше малко пресипнал. Беше пийнал. Както обикновено. Бе почнал да пие, откакто го преследваха неудачи с книгите му. Или обратното, неудачите го преследваха, откакто бе почнал да пие. Причина и следствие за Йън Уодли.