— Не си ли тук за целия фестивал? — попита Крейг.
— Аз не съм никъде за нищо. — Уодли се оказа по-пиян, отколкото му се стори в началото. — Какво правиш?
— Кога?
— Сега.
— Разхождам се.
— Сам? — Уодли погледна наоколо недоверчиво, сякаш подозираше, че крие някаква съмнителна личност между обърнатите плоскодънни лодки и рибарските принадлежности по тъмния кей.
— Сам — потвърди Крейг.
— Самотният продуцент19. Ще се поразходя с теб. Двама ветерани, приятели от отстъплението от Булеварда на залеза20.
— Винаги ли се изразяваш в заглавия на филми, Йън? — попита Крейг, раздразнен от това, че този писател го смята за другар по беда.
— Какво да се прави, киното е изкуството на днешното време — каза Уодли. — Печатното слово е мъртво. Прочети който и да е канадски философ. Заведи ме в най-близкия бар, вундеркинде.
— Достатъчно съм пил за днес.
— Щастливец. Е, тогава ще се поразходя с теб. Твоята посока е по-вярна от моята.
Те тръгнаха един до друг. Уодли се държеше подчертано изправен и крачеше с пружинираща походка. Някога красивото, открито, слабо лице сега бе затлъстяло и се бе превърнало в лице на алкохолик и човек, на когото му е жал за самия него.
— Разкажи ми за себе си, вундеркинде. Какво правиш в този кенеф? — попита той.
— Реших, че е време да видя няколко филма — отговори Крейг.
— А аз живея в Лондон. Знаеш ли това? — Той попита с рязък тон, явно намеквайки, че Крейг е загубил всякакъв интерес към съдбата на бившия си приятел.
— Да — каза Крейг. — Е, как е в Лондон?
— Градът на Шекспир и Марлоу, на кралица Елизабет и Дикенс, на Туиги и Йън Уодли. Още един кенеф. Въобще аз дойдох да напиша статия за фестивала за едно английско педерастко списание. Никаква гаранция, те ми плащат само хотела. Ако приемат статията, ще ми подхвърлят няколко лири. Искат да украсят обложката си с вълшебното име Йън Уодли. Когато прочетат статията, вероятно ще им се повдигне. Тук видях само лайна. Точно така и ще напиша. И в гълъбарника ще настъпи смут! Педерастът в отдела за кино и театър е полуграмотен и затова е убеден, че киното е изкуството на днешното време, музика за безсмъртните. Той мисли, че Годар ежегодно изработва по четири Сикстински капели. Бога ми, че той и „Фотоувеличение“ на Антониони счита за шедьовър! Ти самият какво мислиш за всичките лайна, които показват тук?
— Има и хубави филми, има и лоши — отговори Крейг. — Мисля, че до края на фестивала ще се съберат шест хубави филма.
— Шест! — изсумтя Уодли. — Ела ми се обади, когато съставиш списъка. Ще го включа в статията си. Свобода на печата. „Големият в миналото кинодеятел назова шестте най-добри филма.“
— По-добре да се върнеш в хотела, Йън. Дразниш ме.
— Извинявай — в гласа на Уодли прозвуча искрено разкаяние. — Последните няколко години отвикнах да се държа като хората. И всичко останало у мене е долно. Не искам да се връщам в хотела. Там нищо не ме чака, освен колекция бълхи и недописан ръкопис на книга, която вероятно така и няма да завърша. Аз съм зъл напоследък, зная това, но защо да си изливам яда на стар приятел като теб. Прости ми. Прощаваш ми, нали? — В гласа му сега се чувствуваше молба.
— Разбира се.
— Ние бяхме приятели, не е ли истина? — В гласа му продължаваше да звучи молба. — Прекарали сме с теб весели дни. Немалко бутилки сме обръщали заедно. Нещо все още е останало в нас от тази дружба, а, Джес?
— Да, останало е, Йън — отговори Крейг, въпреки че това не беше вярно.
— Това, което ме убива, е днешният маниер на писане. Особено в киното. Всички казват, сумтейки: „Аха“, или „От сорта“, или „Ти ми пасваш, бейби“, или „Хайде да се чукаме“. И на това казват диалог. Така, казват, трябва благородното животно, наричаща се „човек“, да се обръща към себеподобните си пред очите господни. А хората, които пишат така, получават по сто хиляди за филм, награждават ги с Оскари и имат толкова момичета, колкото им душа иска. А аз трябва да пиша глупава статийка от двеста думи за пет гроша за някакво си педерастко английско списание, а и не е известно още дали ще я отпечатат или не.
— Хайде стига, Йън. Всеки художник има свой възход и падение. Почти с всеки писател е така: ту е на мода, ту не е. И така е цял живот. Ако, разбира се, живее достатъчно дълго.
19
Парафраза на заглавието на повестта на Алън Силитоу „Самотният бегач на дълги разстояния“. — Б.ред.