— Аз ще бъда отново на мода петдесет години след смъртта си — заяви Уодли. — Йън Уодли, любимец на потомците. А ти как си? Отдавна не съм виждал в неделните вестници статии за твоите забележителни успехи.
— Аз съм в академичен отпуск — пошегува се Крейг. Почивам си от славата.
— Нещо се е проточил твоят академичен отпуск, дявол да го вземе.
— Вярно е.
— Междувпрочем, сетих се. Тук има едно момиче, Гейл МакКинън — нещо като кореспондентка е. Непрекъснато ме подпитва за теб. Задава ми разни въпроси. За жени. За момичета. За твои приятели. За твои врагове. Изглежда, тя знае за теб повече, отколкото аз. Разговарял ли си с нея?
— Малко.
— Пази се от нея. В очите й има особено пламъче.
— Ще се пазя.
На завоя ги настигна фиат, в който седяха две жени. Колата забави ход и жената, която седеше по-близо до тях, се показа на прозореца и рече:
— Bonsoir.21
— Я вървете по дяволите — изръмжа Уодли.
— Sale juif — каза жената. Колата рязко потегли напред.
— Мръсен евреин — повтори Уодли. — Нима имам толкова лош вид?
Крейг се засмя.
— Трябва да се научиш да се отнасяш по-вежливо с французойките. Те всички са възпитани в манастир.
— Проститутки — каза Уодли. — Навсякъде проститутки. В салона, на екрана, по улиците, в залата за заседания на журито. Наистина, Джес, Кан е световната столица на проституцията за две седмици всяка година. Разтвори си краката и вземай парите. Тези думи трябва да се напечатат като девиз на всяка бланка за писмо под печата на град Кан. Или онова, погледни. Ей там. — Той посочи с ръка към отсрещния тротоар; четирима младежи се усмихваха професионално на минаващите мъже. — Харесва ли ти?
— Не — призна Крейг.
— Сега без програма не можеш да кажеш какви актьори играят във филма. Почакай, ще видиш моята статия.
— Не мога да чакам — каза Крейг.
— По-добре ще е да ти изпратя ръкопис. Онези педерасти няма да я отпечатат. Или и аз да стана проститутка и да напиша точно това, което ще се хареса на редактора? Ако не изкарам никакви пари, не зная с какво ще живея.
— Може би точно това си казват и онези жени в автомобила, и тези младежи на ъгъла всяка вечер: „Ако не изкарам пари, не зная с какво ще живея.“
Уодли изруга.
— В тебе има прекалено много християнско смирение, Джес. Не мисли, че това е добродетел. Заради това отвратително смирение светът е тръгнал по дяволите. Мръсни филми, мръсен бизнес, мръсна политика. Всичко се позволява. Всичко се прощава. Винаги ще се намерят няколко неща, които не са лоши.
— Това, което ти е необходимо, Йън, е да се наспиш хубаво — каза Крейг.
— Това, което ми е необходимо, са пет хиляди долара. — Уодли се спря на тротоара. — Можеш ли да ми дадеш пет хиляди долара?
— Не — отговори Крейг. — Защо са ти пет хиляди долара?
— В Мадрид снимат филм. Сценарият, разбира се, е отвратителен и трябва срочно да се преработи. Ако успея да отида сега там, тази работа почти сигурно ще бъде дадена на мен.
— Билетът до Мадрид струва сто долара, Йън, не повече.
— А с какво ще плащам хотела? — попита Уодли. А храната? Докато подпишат договора и платят първия аванс, минава време. А какво ще изпратя на моята повлекана — третата ми съпруга? В момента тя налага запор на книгите и пишещата машина, които съм дал на съхранение в Ню Йорк, за неплащане на издръжката след развода.
— Сега наистина ти съчувствувам, братко — призна Крейг.
— Ако искаш да сключиш сделка и тези мерзавци знаят, че нямаш пукнат грош, ще те стрият на прах. Трябва да можеш да станеш, да кажеш: „Ваша работа, приятели“, и да си излезеш. Ти сам знаеш как стават тези работи. Считам, че пет хиляди са минимумът.
— Съжалявам, Йън.
— Е, добре, можеш ли да ми дадеш триста? За триста мога да стигна до Мадрид и да поживея там два-три дни. Тлъстата му гуша над разкопчаната яка трепереше.
Крейг се поколеба. Машинално опипа страничния джоб на сакото, където държеше портфейла. Там имаше петстотин долара и около две хиляди франка. Споменът за бедните години го беше направил суеверен и затова постоянно носеше със себе си големи суми. Винаги му беше мъчително трудно, почти невъзможно, да отказва да дава назаем дори на непознати хора и с право считаше тази черта на характера си за слабост. Той често си спомняше „Война и мир“ на Толстой, където авторът разглежда изобретената от Пиер Безухов способност да отказва на такива просители като признак на зрелост и благоразумие.