„Не — отговори тя, — не само това. Най-напред искам да ти кажа, че ние с Робърт няма да идваме повече у вас.“
„Жалко. Защо?“
„Това е стара история. По-точно от четири години.“
„Четири години? — Той се намръщи. — Какво се е случило преди четири години?“
„Може ли още едно мартини?“ — тя помоли с тон на момиченце, на което му се яде още един сладолед.
„Разбира се.“ Той махна с ръка към сервитьора и поръча още уиски и мартини.
„Тогава ти не беше в града — каза Алис. — Ние бяхме организирали малко събиране. Поканихме Пинелъпи. И за да запълним масата, трябваше да поканим още един мъж. Някак си този мъж се оказа Бърт Фолсъм. Както винаги.“
„Какво още?“ — равнодушно попита Крейг.
„Бедата с високите мъже като теб — строго отбеляза Алис — е, че никога не гледате сериозно на дребните хора.“
„Това е точно така — съгласи се Крейг. — Той е действително много дребен. И така, той седеше на стола до Пинелъпи.“
„Той я изпрати до вкъщи.“
„Дявол да го вземе! Той я изпратил до вкъщи.“
„Ти ме мислиш за глупава сплетница…“
„Не, Алис — ласкаво възрази той. — Аз просто…“
„По-тихо“ — прекъсна го тя и кимна към сервитьора, който идваше към тях с поднос в ръка.
Те мълчаха, докато сервитьорът се върна на бара.
„Добре — каза Алис. — Ето какво се случи. На другата сутрин аз получих дузина красиви рози. Анонимно. Без визитна картичка.“
„Това би могло да означава всичко“ — предположи Крейг, макар че вече бе убеден, че това не може да означава всичко.
„Всяка година на тази дата аз получавам дузина красиви рози. Анонимно. Разбира се, той знае, че аз разбирам кой ги изпраща. Той държи да зная. Това е толкова противно. Всеки път, когато отида у вас и го видя там да яде вашата храна и пие вашето вино, се чувствувам опетнена, сякаш съм негова съучастница. Толкова ме е било срам заради малодушието ми да не му кажа нищо, да мълча пред теб. И снощи, когато го гледах, седнал начело на масата, как си налива вино и въобще се държи като домакин, как изпрати всички гости, а сам остана, аз поговорих с Робърт. И той е съгласен с мен: не бива да мълча повече.“
„Благодаря за днешната среща.“ Той я целуна по бузата.
„Нямам представа от какъв морален кодекс се ръководим сега — каза Алис. — Зная, че вече не трябва да се отнасяме така сериозно към съпружеската измяна — ние се смеем, когато узнаем, че някой от нашите приятели е започнал любовна история. А и за теб също съм чувала.“
„Сигурно си чувала — съгласи се Крейг. — И разбира се, в приказките има много истина. Моят брак вече отдавна не е образец на съпружеско щастие.“
„Но това, което тя прави, не мога да възприема — каза тя на пресекулки. — Ти си забележителен човек. Истински приятел. Не мога да понасям този ужасен дребосък. И да си кажа истината, и Пинелъпи не ми харесва вече. Наред с цялото й очарователно гостоприемство, в нея има нещо фалшиво и грубо. И ако трябва да говорим за някакъв морален кодекс, за мен той се състои в това да се притечеш на помощ на приятеля, ако той страда незаслужено. Съжаляваш ли, че ти казах всичко това, Джес?“
„Още не зная — бавно отговори той. — Във всеки случай ще се погрижа повече да не ти досаждат с никакви рози.“
На следващия ден той извести жена си с писмо, че завежда бракоразводно дело.
Друг бар. Този път в Париж. В хотел „Крийон“, точно срещу посолството. Имаше навика да се среща с Констънс тук след работния й ден. Тук беше неизменното му дневно пристанище. През останалото време бродеше из града, разглеждаше картинни галерии, шляеше се из пазарите, сред младежите от Латинския квартал, влизаше в магазини, за да си упражнява френския, сядаше в кафенетата и четеше вестниците, понякога обядваше с някого от тези, които бяха работили с него над филма, който беше снимал във Франция, и които бяха достатъчно тактични да не питат с какво се занимава сега.
Той обичаше този бар, където пред тезгяха се събираха оживени, шумни групи английски и американски журналисти; обичаше да наблюдава непрекъснатия поток от вежливи, елегантно облечени възрастни американци (с акцент от Нова Англия24), които са отсядали в този хотел още преди войната. Харесваха му и възхитените погледи, които другите посетители хвърляха на Констънс, когато тя влезе в бара и се отправи към него със забързана походка. Той стана да я посрещне и я целуна по бузата. Макар че прекарваше целия ден в задимената кантора и тя самата пушеше цигара след цигара, от нея винаги лъхаше на свежо, сякаш току-що се връщаше от разходка в гората.