— Не бих го жалил много. Той си поживя достатъчно и не лошо. Дай боже да живея такъв живот, пък даже и с тумор на неговата възраст. В крайна сметка всичките му тревоги ще свършат скоро. А ти как си, Джес? — С мъртвите и умиращите в наетата градина на Уолтър Клайн бе приключено. — Връщаш ли се в киното?
— Такава възможност не е изключена.
— Когато решиш окончателно, не ме забравяй. Чу ли, Джес?
— Разбира се.
— Мен като режисьор ме подценяват. Много ме подценяват — убедено заговори Грийн. — И не само аз мисля така. Срещнах един журналист от „Кайе дю синема“. Той се запозна с мен специално за да ми каже, че според него последният ми филм, сниман за фирмата „Кълъмбия“, е шедьовър. Случайно да си го гледал?
— За съжаление, не — отговори Крейг. — Започнах да ходя рядко на кино.
— „Фанфара за барабани“ — каза Грийн. — Така се наричаше филмът. Сигурен ли си, че не си го гледал?
— Абсолютно.
— Ако искаш, да те запозная с този момък. С този от „Кайе дю синема“. Много е умен. Повечето от тия, които са дошли тук днес, предизвикват само презрение у него. Презрение.
— Някой друг път, Сид. Днес искам да си отида по-рано.
— Е, когато кажеш. Имам адреса му. Приятелю — с тъга продължи той, — а аз мислех, че тази година в Кан ще бъде щастлива за мен. Бях се разбрал с „Апекс анд Истърн“ за два филма с право на избор или замяна. Това е едно от известните крупни обединения. Преди три месеца изглеждаше, че фирмата процъфтява. Мислех, че всичко е в ред. Взех си нов апартамент в Шестнадесети район и сега там правят boiserie33. Това ми коства петнадесет хиляди долара, които още не съм платил. Плюс това с жена ми решихме, че можем да си позволим второ дете и през декември тя ражда. И изведнъж — всичко по дяволите. „Апекс анд Истърн“ са банкрутирали и сега аз даже портокалов сок не мога да си позволя сутрин. Ако тези две седмици не сключа в Кан някакъв договор, считай, че със Сидни Грийн е свършено.
— Ще изскочи нещо — опита се да го успокои Крейг.
— Надявам се. Много се надявам.
Когато Крейг си отиде, Грийн все още стоеше печално до басейна и гледаше мъглата, вдигаща се над загрятата зелена вода. Влизайки в къщата, Крейг си помисли: „В крайна сметка поне не дължа петнадесет хиляди долара за boiserie и жена ми не е бременна.“
До края пи през цялото време. Разговаря с много хора, но когато почувствува, че е време да се връща в хотела си, вече почти нищо не помнеше. Помнеше само, че искаше да вземе със себе си Натали Сорел, но не я намери, и че обеща на Уолт Клайн да му покаже ръкописа си и че той каза, че утре ще изпрати в хотела един от помощниците си.
Стоеше до бара и допиваше последната си чаша, когато видя през вратата на салона да влиза забързано Гейл МакКинън с шлифер, наметнат на раменете. Той не бе забелязал кога е излязла. Тя се спря за момент на вратата, оглеждайки стаята, и като зърна Крейг, се отправи към него.
— Надявах се, че сте още тук.
— Пийнете с мен за преди лягане. — Изпитият вечерта алкохол го бе размекнал.
— Трябва ми някой да ме закара с Джо Рейнълдс вкъщи. Той се удари зле и е пиян. Падна от стълбата.
— Пада му се точно на него — весело отбеляза Крейг. Пийнете.
— Полицаят не му позволява да седне зад волана — продължаваше Гейл.
— Коварни са. Коварна френска полиция. Копоите на закона. Да пием за благородната жандармерия от Крайбрежните Алпи.
— И вие ли сте пиян? — рязко попита тя.
— Не особено. А вие? Защо самата вие не заведете вашия критик вкъщи?
— Нямам шофьорска книжка.
— В това има нещо антиамериканско. Гледайте да не кажете пред някой конгресмен, ако ви попита. Да пием.
— Да вървим, Джес — замоли го тя. За първи път — той обърна внимание на това — тя го назова по име. — Вече е късно. Сама няма да се справя с тоя досадник. Той е там целият в кръв, реве и заплашва полицая и ако не го отведем сега, ще го арестуват. Зная, че ви омръзнах, но бъдете милостив. — Тя се огледа наоколо. Залата беше почти опустяла. И вечерта също свърши. Моля ви, заведете ни обратно в Кан.
Крейг пресуши чашата и се усмихна.
— Ще доставя тялото непокътнато. — Той я хвана церемониално под ръка и преди да излязат навън в мокрия мрак, я заведе при Уолт Клайн да му пожелаят лека нощ.
Рейнълдс беше спрял да крещи на полицая. Седеше на най-долното стъпало на каменната стълба, от която беше паднал, на челото му зееше дълбока рана и едното му око започваше да отича. Стискаше носа си с окървавена носна кърпичка. Когато Гейл и Крейг приближиха, той им хвърли мътен поглед и пресипнало изруга: