Въпреки това той въздъхна облекчено, когато видя, че съдържателката го настанява близо до входа, доста далеч от неговата маса.
Много отдавна, когато Уодли бе на мода, Мърфи бе негов агент-посредник. Но след това, с настъпването на лошите времена, Мърфи се отказа от своя клиент и Уодли, както трябваше и да се очаква, оттогава не хранеше към него топли чувства. Ако масите им се окажеха наблизо, атмосферата в ресторанта щеше да стане съвсем недружелюбна, особено като се има предвид, че Уодли до това време си бе пийнал порядъчно.
Но Мърфи, свикнал при влизане във всяко помещение да го обшарва с очи като корабни радари, съзря Крейг и докато неговата компания се настаняваше на масата, стремително се промъкна към него по централната пътека.
— Добър вечер на всички! — поздрави той, като се усмихна на момичетата и даде да се разбере, че поздравът не се отнася и за Уодли. — Днес ти звъних пет пъти, Джес. Исках да те поканя на вечеря.
В превод на нормален език това означаваше, че Мърфи е звънил веднъж, чул е в слушалката сигнала два пъти и веднага я е оставил, тъй като е нямал нищо важно да му казва. Домързяло го е дори да набере отново номера и да помоли телефонистката да предаде на Крейг кой го е търсил. А може и въобще да не е звънил.
— Трябваше да отида до Ница — обясни Крейг. — Посрещнах Ан.
— Господи, та това е Ан! — възкликна Мърфи. — А аз се чудех откъде си намерил тази красавица. Ами че тя кога беше слабичко луничаво момиченце, а сега виж каква е станала.
— Здравейте, господин Мърфи — поздрави Ан, без да се усмихне.
— Соня много ще се радва да те види, Ан. Знаеш ли какво? Защо не дойдеш с госпожица МакКинън и баща си при нас утре в Антиб на вечеря?
— Утре няма да бъда в Кан — каза Крейг. — Заминавам. — И чувствувайки въпросителния поглед на Ан, добави: — За ден-два, не повече. Ще се видим, когато се върна.
— Затова пък аз никъде не заминавам, Мърф — намеси се Уодли. — Можеш да разполагаш с мен за вечеря утре.
— О, това е чудесно! — сухо промърмори Мърфи. — Довиждане засега, Джес. — Обърна се и тръгна към масата си.
— Милостивият благодетел на богатите Брайън Мърфи подвижният биографически справочник! Отлично, Джес. Радвам се, че все още се числиш там — подхвърли Уодли с престорено простодушен тон. Той се канеше да продължи, но спря, защото видя, че Мърфи се връща…
— Джес — каза Мърфи, — забравих да ти кажа нещо. Чете ли днешния „Трибюн“?
— Не — отговори Крейг. — Защо?
— Едуард Бренър е починал вчера. Пишат, че от сърдечен удар. Съобщението е кратко, но напълно прилично. Както обикновено „След първия успех той изчезна от театралния хоризонт“ и т.н. Споменават и теб.
— А за мен какво казват?
— Само че си бил продуцент на първата му пиеса. Купи си вестник и прочети. Имаш ли адреса му? Искам да изпратя телеграма на семейството.
— Имам стария му адрес. Утре ще ти го дам.
— Добре — каза Мърфи и си отиде.
— Приятел ли ти беше, татко? — попита Ан. — Едуард Бренър?
— В последно време — не. — Крейг чувствуваше върху себе си изпитателния поглед на Гейл.
— Да изтрием сълзите си — каза Уодли. — Отиде си още един писател. Келнер, encore une bouteille36. Да пием за нещастника.
Стар приятел или стар враг — сега само име в остарял бележник с адреси — бе умрял някъде отвъд океана и сега трябваше да се съблюдава ритуалът, да се отбележи скръбното произшествие, но Крейг само поднесе чашата към устните си, когато Уодли вдигна лекомислен тост: „За мъртвите писатели, където и да ги е настигнала смъртта.“
Наблюдавайки се отстрани, Крейг забеляза, че не загуби апетит и с удоволствие изяде суфлето, което им поднесоха. Ако във вестниците се бе появило съобщение за неговата смърт, Бренър вероятно не би реагирал толкова сдържано.
Интересно, помисли си Крейг — дали се е изменил почеркът на Бренър няколко месеца преди смъртта?
До края на вечерята Уодли окончателно се напи. Разкопча яката си, оплаквайки се от горещината в ресторанта, и бавно провери сметката три пъти: когато плащаше, дълго оправяше измъкнатите от джоба измачкани стофранкови банкноти. Ставайки от масата, прекатури стола.