— Според теб тя е искала Уодли да се държи като глупак и после да си повръща червата?
— Възможно е. По косвен начин. Тя се безпокои за него и затова е искала той сам да види до каква задънена улица е стигнал.
— Мисля, че преценката ти за нея е по-висока, отколкото тя заслужава.
— Може би — съгласи се Ан. — И въпреки това бих искала да съм като нея — хладнокръвна, горда, да зная какво искам. И да го постигам. Да го постигам по нейния начин. Ан помълча малко, после попита: — Ти любовник ли си й?
— Не — отговори той. — Защо мислиш така?
— Просто питам — небрежно подхвърли тя и потрепери. — Стана студено. Искам да се върнем в хотела и да си легна. Денят беше дълъг.
Но когато се върнаха в хотела, тя реши, че е още рано за сън и се качи в стаята му да си пийнат преди лягане. Освен това си спомни, че искаше да вземе ръкописа.
Ако сега Гейл почука на вратата в присъствието на Ан, иронично си помисли Крейг, наливайки уиски и сода, ще се получи малка хубава семейна сбирка. Би могъл да започне със следните думи към нея: „Гейл, Ан иска да ви зададе няколко интересни въпроса.“ И Гейл вероятно би отговорила на въпросите. С пълни подробности.
Когато подаде на Ан чашата с уиски, тя все още разглеждаше титулната страница на ръкописа.
— Кой е този Малкълм Харт? — попита тя.
— Един познат от армията. Той загина.
— А на мен ми се струва, че каза, че ти си написал сценария.
— Вярно е. — Той съжали, че по пътя от летището толкова лекомислено й бе казал, че той е написал сценарий. Сега трябваше да обяснява.
— Тогава защо стои тук името на друг човек?
— Считай, че това е nom de plume38.
— Защо ти е необходим nom de plume?
— От делови съображения — отговори той.
Тя направи гримаса, потупа ръкописа и попита:
— Срамуваш се от работата си ли?
— Не зная. Още не зная.
— Това не ми харесва. Тук нещо не е в ред.
— Според мен, ти си много проницателна. — Беше му неприятно, че разговорът взе такъв обрат — Това е стара и почтена традиция. В края на краищата един добър писател на име Самюъл Клемънс също е подписвал книгите си като „Марк Твен“. — Крейг видя по лицето й, че не я убеди. — Ще ти кажа откровено: това е от неувереност. Или още по-просто — от страх. Никога по-рано не съм писал и нямам никаква представа добро ли е или лошо. Докато не получа мнението на други, аз се чувствувам в по-голяма безопасност, скривайки се под чуждо име. Нали можеш да разбереш това?
— Мога — отговори тя. — И въпреки това го считам за неправилно.
— Предостави на мен самия да преценя кое е правилно и кое — неправилно, Ан — каза той с преднамерено решителен тон. Не беше на такава възраст, че да живее по законите на неопорочената съвест на собствената си двадесетгодишна дъщеря.
— Добре — обидено отстъпи Ан. — Щом не желаеш да казвам мнението си — ще мълча. — Тя сложи ръкописа на масата.
— Мила Ан — ласкаво каза той. — Разбира се, че искам да казваш мнението си. Но аз искам да казвам и своето. Справедливо ли е?
Тя се усмихна.
— Ти мислиш, че съм дете, нали?
— Понякога.
— Да, навярно съм. — Тя го целуна по бузата. — Понякога. — После вдигна чашата. — Наздраве.
— Наздраве.
Отпи голяма глътка уиски.
— Мм! — измуча тя от удоволствие. Крейг си спомни как Ан си пиеше като дете млякото пред него, преди да си легне. Тя огледа огромната стая. — Сигурно тоя апартамент е ужасно скъп, а?
— Ужасно — призна той.
— Мама казва, че ще стигнеш до просешка тояга.
— Мисля, че мама е права.
— Казва, че си необуздано разточителен.
— Кой ще знае, ако не тя — отбеляза той.
— Тя непрекъснато ме пита вземам ли наркотици. — Ан явно чакаше и той да зададе същия въпрос.
— След всичко, което съм видял и чул — каза той, — смятам, че се разбира от само себе си, че в Америка няма студент, който да не е опитвал марихуана. Предполагам, че и ти си в това число.
— Да — призна Ан.
— Предполагам също, че си достатъчно умна, за да не се занимаваш с нещо по-лошо. А едното води със себе си и другото. А сега да наложим възбрана на разговорите за мама, бива ли?