— Разбира се.
— Кажи: „Обичам те.“
— Обичам те — каза той.
Тя загаси цигарата, свали халата си, пусна го на пода, легна до него и сложи глава на гърдите му.
— Стига разговори за тази вечер. Не съм вече в бъбриво настроение.
— Обичам те — прошепна той, докосвайки с устни разрошените й коси.
Спаха до късно. Когато се събудиха, слънцето грееше и птичките пееха. Констънс позвъни в Марсилия: парите от Сент Луис не бяха пристигнали още, а служителят, завеждащ отдела за борба с наркотиците, щеше да бъде там едва утре. Те решиха да останат в Мейраг още един ден и Крейг не се обади в Кан да съобщи къде е. Нека денят принадлежи само на тях.
На следващия ден стана ясно, че парите не бяха пристигнали още. Не им се заминаваше и те останаха още двадесет и четири часа.
На другата сутрин, разделяйки се с нея в марсилския хотел, той й каза, че в понеделник ще я заведе на обяд в Париж. Тя разчиташе до вечерта да измъкне Младежа от затвора. Ако не успееше, така или иначе щеше да се върне в Париж, оставяйки го на собствената му съдба. Бе прекарала достатъчно време на юг. Тя все пак имаше и друга работа.
15.
— Дяволите да ви вземат, Джес! — крещеше Клайн по телефона. — Десет пъти се опитвах да се свържа с вас по телефона. Къде сте сега?
— В Касис — отговори Крейг. Бе спрял да обядва там по пътя и позвъни от ресторанта на самото пристанище. Пристанището бе малко като играчка. Сезонът не бе започнал още и градчето имаше сънен, пуст вид с лодките, покрити със зимни брезенти. Беше по обед.
— В Касис — повтори Клайн. — Точно когато ти е нужен един човек, той се оказва в Касис. Къде е този дяволски Касис?
— Между Марсилия и Кан — отговори Крейг. — А защо искахте да говорите с мен?
— Изглежда, че ще имам договор за вас. Исках да поговорим. Кога ще пристигнете?
— След три-четири часа.
— Ще чакам — каза Клайн. — Никъде няма да излизам цял следобед.
— Можете ли да ми направите една услуга? — помоли Крейг.
— Каква?
— Може ли да позвъните на Мърфи и да го помолите да бъде при вас в пет часа? — Стори му се, че от другия край на линията Клайн се задави, даже се закашля от смущение.
— За какво ви е Мърфи? — попита той най-накрая.
— Искам да му пощадя честолюбието, доколкото това е възможно.
— Това е ново нещо: клиент да иска да щади честолюбието на агент-посредник — удиви се Клайн. — Бих искал да имам няколко такива клиенти.
— Аз не щадя агент, а приятел — възрази Крейг.
— Мърфи, разбира се, е чел ръкописа — каза Клайн.
— Разбира се.
— И не поиска да се заеме с него.
— Не.
— Е, какво пък — неохотно се съгласи Клайн. — Щом настоявате.
— Мисля, че така ще бъде по-добре във всички отношения. Но ако не искате някой да ви наднича през рамото, когато работите…
— По дяволите — изруга Клайн. — Ако ще и самият папа да ме гледа през рамото. Добре, ще позвъня на Мърфи.
— Добър човек.
— Такъв съм. Макар че други говорят обратното.
— В пет часа ще бъда при вас — обеща Крейг и окачи слушалката. Всъщност той помоли да извика Мърфи не само от приятелско разположение към него. Искаше и Мърфи да присъствува на началните преговори за договора. Себе си считаше за лош защитник на собствените си интереси, не обичаше и не умееше да се пазари, и Мърфи бе винаги следял всичко да бъде в ред при сключване на договори. Още повече че сегашните преговори обещаваха да бъдат сложни. Истина е, че не е написал „Трите хоризонта“ заради парите, които би могъл да изкара от него, но от дългогодишен опит знаеше, че колкото повече ти платят, толкова по-лесно после ще отстояваш позицията си по други въпроси. Макар че старата формула „парите против изкуството“ продължаваше да действува в много случаи, той намираше, че в кинематографията, по отношение на него самия, по-точна би била формулата „парите множат изкуството“.
Крейг излезе на улицата и седна на една маса, от която се виждаше пристанището. Той беше единственият посетител в ресторанта. Беше приятно така, сам, с лице към малкото, окъпано в слънце синьо пристанище, с мисълта за предстоящия обяд и Клайн, който щеше да го чака целия следобед всичко това му действуваше успокояващо. Поръча си пастис в чест на рибарите и винарите на Касис и се зае да изучава бавно менюто.
Поръча си dorade41 и бутилка сухо бяло вино, а междувременно си пиеше на бавни глътки пастиса. Сладникавият му вкус го караше да чувствува близостта на Средиземно море, извика в паметта му дните, прекарани в безделие. Времето, прекарано с Констънс, му повлия благотворно. Помисли си за нея с нежност. Знаеше, че ако използува думата в нейно присъствие, тя щеше да изпадне в ярост. Няма значение. Хубава дума е. Хората не се отнасят един към друг достатъчно нежно. Те си казват, че се обичат, а в действителност само се стремят да се използуват един друг, да се покровителствуват, да властвуват един над друг, да се терзаят, да се унищожават, да плачат един за друг. А те с Констънс, ако не винаги, то в повечето случаи се наслаждаваха един на друг и думата „нежност“ бе подходяща за техните отношения, както и всяка друга. Прогонваше от себе си мисълта за Сан Франциско.