— Тя е девица.
По гръбнака на Рейдж полазиха ледени тръпки, които се забиха като игли в задника му.
— Шегуваш се, нали?
— Погледни в окото ми. Мислиш ли, че те будалкам?
Ви се спря за миг, след това отвори вратата и освободи миризмата на бира и човешки тела, както и ритъма на една стара песен на „Гъне енд роузис“.
Влязоха вътре и Рейдж прошепна:
— Ти си откачен, братко мой. Наистина.
3.
Мери шофираше към центъра на града с мисълта, че Павлов1 е прав. Паниката, обзела я след прослушването на съобщението от кабинета на доктор Делакроче, беше условен рефлекс, а не проява на здрав разум. „Допълнителни изследвания“ би могло да означава какво ли не. Това, че свързваше всяко обаждане от лекар с катастрофа, не означаваше, че бъдещето непременно крие нещастия. Нямаше никаква представа какво не е наред, ако въобще имаше някакъв проблем. Все пак беше в ремисия вече близо две години и се чувстваше достатъчно добре. Разбира се, уморяваше се, но с кого не беше така? Работата, както и доброволната помощ не й оставяха свободно време.
Още сутринта щеше да се обади и да си запази час. А сега щеше да поеме смяната на Бил на горещата линия за предотвратяване на самоубийства.
Тревогата й утихна малко, тя си пое дълбоко дъх. Следващите двадесет и четири часа щяха да бъдат изпитание за издръжливостта й, опънатите й нерви щяха да направят тялото й напрегнато и трептящо като батут, а ума й — неспокоен като вихрушка. Трябваше да изчака паниката й да премине, за да възвърне силата и устойчивостта си.
Остави хондата на открит паркинг на Десета улица и тръгна забързано към старата шестетажна сграда. Намираше се в бедна и неприветлива част на града, сред останките от проведен през седемдесетте години опит да се придаде по-делови вид на район от девет пресечки, намиращ се в „лош квартал“. Оптимизмът не беше дал резултат и сега офиси, чиито прозорци бяха заковани с дъски, се редуваха със западнали жилищни блокове, където наемите бяха много ниски.
Мери спря до входа на сградата и махна с ръка на двете ченгета в патрулната кола, която мина покрай нея.
Помещенията на горещата линия „Предотвратяване на самоубийствата“ бяха на втория етаж. Вдигна поглед към прозорците, които гледаха към улицата. Първият й контакт с тази служба беше като на човек, търсещ помощ. След три години вече работеше на телефоните всеки четвъртък, петък и събота вечер. Също така покриваше празниците и заместваше колегите си, когато имаха нужда.
Никой не знаеше, че се е обаждала на същата гореща линия. Нито че страда от левкемия. И ако се наложеше да поднови войната с кръвта си, щеше да запази и това в тайна.
Беше гледала как майка й умира и не искаше никой да стои край леглото й и да ридае. Вече познаваше безпомощния гняв, който идваше, когато Божията милост не се проявяваше по команда. Не искаше да участва в същата мелодрама, докато се бори за глътка въздух и се къпе в море от разпадащи се органи и гниеща плът.
Е, добре. Самообладанието й се беше възвърнало.
Мери дочу шум отляво и долови бързо движение — като че ли някой се беше скрил зад ъгъла на сградата. Тя се стресна и набра бързо кода в ключалката. Влезе и се заизкачва по стълбите до втория етаж.
Мина край рецепцията и стигна до бюрото на изпълнителния директор Ронда Кнут, която говореше по телефона. Тази нощ бяха дежурни Нан, Стюарт и Лола. Тя им кимна и се настани в една от свободните кабини. Увери се, че разполага с достатъчно формуляри, две химикалки и справочника за компетенциите на горещата линия и извади от дамската си чанта бутилка минерална вода.
Едва ли не веднага звънна единият от телефоните й и тя погледна екрана, за да види кой се обажда. Номерът й беше познат. От полицията й бяха казали, че принадлежи на обществен телефон, намиращ се в центъра на града.
Нейният клиент.
Телефонът звънна втори път и тя отговори на обаждането, като следваше сценария.
— Гореща линия „Предотвратяване на самоубийствата“. Тук е Мери. С какво мога да ви помогна?
Тишина. Не се долавяше дори дишане.
Глухо, на заден фон, чу запалването на автомобилен двигател, а после ревът му се стопи в далечината. Според полицейската проверка на входящите обаждания този човек винаги звънеше от улицата и сменяше местонахождението си, за да не бъде проследен.
— Тук е Мери. С какво мога да ви помогна? — Тя сниши глас и наруши протокола. — Знам, че си ти и се радвам, че се обади отново тази вечер. Но, моля те, не можеш ли да ми кажеш името си? Или какво не е наред?
1
Иван Павлов — руски физиолог и психолог, известен като баща на учението за висшата нервна дейност. Първи описва явлението, познато днес като условен рефлекс. — Б.пр.