— Драги графе — заяви важно де Люпо, — господин дьо Рюбампре е извънредно ценен млад човек и с толкова силни покровители, че бих бил много щастлив да подновя познанството си с него.
— Вижте го как попада в осѝлото на най-големите хитреци на нашето време — каза Растиняк.
И тримата погледнаха към ъгъла, където бяха застанали няколко души, повече или по малко известни с остроумието си, и мнозина елегантно облечени мъже. Тези господа споделяха наблюденията, остротите и злословията си, за да се забавляват или в очакване на нови развлечения. В тази група с толкова необичаен състав имаше и хора, с които Люсиен на времето бе поддържал сложни връзки — резултат на доказани положителни стъпки, както и на тайни нечисти услуги.
— О, Люсиен, момчето ми, скъпата ми любов, я виж как сме се изкърпили, ремонтирали. Откъде идваме? Значи, пак сме яхнали коня благодарение на подаръците, изпратени от будоара на Флорин. Браво, момчето ми! — каза Блонде и пусна ръката на Фино, за да прегърне свойски Люсиен и да го притисне до гърдите си.
Андош Фино бе собственик на списание, Люсиен бе работил в него почти безплатно, а Блонде сътрудничеше и помагаше с умните си съвети и широките си възгледи. Фино и Блонде олицетворяваха Бертран и Ратоп1 с тази разлика, че у Лафонтен котката най-сетне разбира, че е излъгана, докато Блонде продължаваше да служи на Фино, макар да знаеше, че го мамят. Този блестящ наемник на перото щеше още дълго време да остане роб. Под грубоватата си външност и цветистата безочлива глупост, прикрита с остроумие като натъркания с чесън хляб на работника, Фино криеше зверска упоритост. Умееше да скътва каквото събереше — идеи или екю — из нивата на прахосническия живот на писатели и политици. За нещастие Блонде бе предоставил способностите си в услуга на своите пороци и на леността си. Навестяван непрекъснато от нуждата, той беше от племето на сиромасите, съставено от хора, способни да направят всичко в полза на другите и неспособни да направят каквото и да било за себе си — своего рода аладиновци, които се оставят да им отнемат вълшебната лампа. Тези прекрасни съветници имат проницателен и целенасочен ум тогава, когато той не е затормозен от личната заинтересованост. У тях действува не ръката, а мозъкът. Оттам и нередовният им живот, и укорите, с които ги отрупват хора, не така издигнати в интелектуално отношение. Блонде разделяше кесията си с другаря, когото предната вечер бе наранил; вечеряше, пиеше и спеше с оня, когото на другия ден можеше да заколи. Забавните му парадокси оправдаваха всичко. Тъй като гледаше на целия свят като на забава, сам той не искаше да гледат на него сериозно. Млад, обичан, щастлив, станал почти прочут, той не търсеше като Фино да спечели състояние, необходимо на мъжа в зряла възраст.
Най-трудно осъществимата смелост е може би смелостта, от която се нуждаеше в този момент Люсиен, за да среже Блонде, тъй както бе сторил с госпожа д’Еспар и Шатле. За жалост радостта, породена от тщеславието, му пречеше да прояви горделивостта си, която, както е известно, е първопричина за много велики неща. Суетата му бе възтържествувала при предишната среща: бе се показал богат, щастлив и пренебрежителен спрямо двама души, които някога го бяха презирали в бедността и нещастието му; но може ли един поет да скъса рязко отношенията си, както би постъпил някой застарял дипломат, с хора, които се наричат негови приятели, приютявали са го, когато е бил беден, давали са му легло, когато е бил в беда. Фино, Блонде и той се бяха плъзгали заедно по наклонената плоскост, бяха затъвали в оргии, които поглъщаха не само парите на заемодавците им. Подобно на войници, които не знаят как да изразят храбростта си, Люсиен постъпи като мнозина в Париж: отново направи компромис, като прие да се ръкува с Фино и не отклони прегръдката на Блонде. Всеки, който е потъвал в журналистиката или е там, изпитва жестоката необходимост да поздравява хора, които презира, да се усмихва на най-върлия си враг, да се примирява с най-гнусните низости, да си цапа ръцете, ако желае да плати на нападателите си със същата монета. Човек свиква да гледа, че се върши зло, започва да не му обръща внимание, да го одобрява и най-сетне сам започва да го върши. В края на краищата опетняваната безспирно от непрекъснатите срамни сделки човешка душа загубва достойнствата си, подтикът за благородни постъпки ръждясва, двигателите на баналността започват да се движат сами по себе си. Алекстовци се превръщат във филентовци2, характерите губят закалката си, дарованията се израждат, вярата в добрите дела отлита. Някой иска да се гордее със статиите си, а се разпилява в невзрачни писания, посочени рано или късно от съвестта му като недобри дела. Като Лусто и Верну, човек се гласи да стане голям писател, а се оказва жалък драскач. Ето защо голямо уважение заслужават хора, у които характерът е на висотата на дарованието, хора като д’Артез, умеещи да се движат със сигурна стъпка по подводните скали на литературния океан. Люсиен не можа да отговори нищо на подмазването на Блонде, чийто ум между другото го пленяваше по неотразим начин; той проявяваше спрямо него превъзходството на съблазнителя спрямо своя ученик, а освен това бе твърде добре поставен в обществото поради връзката си с графиня дьо Монкорне.