Ърнест Хемингуей
Виното на Уаиоминг
Беше горещ следобед в Уайоминг; в далечината се виждаха планините и покритите им със сняг върхове, но те не хвърляха сенки и в долината жълтееха житните поля, колите вдигаха прах по пътя и всичките малки дървени къщички край града се печеха на слънце.
Седях под сянката на високо дърво на задната веранда на Фонтанови и мадам Фонтан донесе от избата студена бира. Една кола се отдели от шосето, тръгна по страничния път и спря пред къщата. Двама мъже слязоха от колата и минаха през пътната врата. Аз скрих бутилките под масата. Мадам Фонтан се изправи.
— Къде е Сам? — попита един от мъжете, приближил покритата с мрежа врата.
— Няма го. В мините е.
— Има ли бира?
— Не. Нямаме бира. Това е последната бутилка. Свърши се.
— А той какво пие?
— Това е последната бутилка. Свърши се.
— Хайде, дайте ни бира. Познавате ме.
— Няма бира. Това е последната бутилка. Свърши се.
— Остави я, да вървим другаде, ще намерим и по-хубава от тукашната — каза другият и те се отправиха към колата. Единият от тях се клатеше. Колата подскочи, понесе се по пътя и те изчезнаха.
— Сложете бирата на масата — каза мадам Фонтан. — Какво ви е? Няма нищо. Защо така? Не е приятно да пиете от бутилката на пода.
— Не знаех кои са — казах аз.
— Пияни — каза тя. — Това е лошото. Купят я другаде и после казват, че са я взели оттук. Може би и не помнят.
Тя говореше френски, но по-често английски, примесен с много френски думи.
— Къде е Фонтан?
— Занимава се с виното. Господи, il est луд pour le vin1.
— Но вие обичате бира.
— Oui, j’aime la biere, mais2 Фонтан е луд за виното. Тя беше пълничка баба, с приятен румен цвят на лицето и бяла коса. И тя, и къщата й бяха много чисти и спретнати. Родена беше в град Лале.
— Къде обядвахте?
— В хотела.
— Manger ici3. Не обядвайте в хотел или ресторант.
— Защо да ви затруднявам. Освен това в хотела хранят прилично.
— Аз никога не ям в хотела. Може и да не хранят лошо. Само веднъж в живота си съм яла в ресторант в Америка. И знаете ли какво ми поднесоха? Сурово свинско.
— Наистина?
— Не ви лъжа. Свинското не бе допечено. Et mon fils4 е женен за американка и през цялото време яде фасул от консерва.
— Откога е женен?
— Господи, не помня. Жена му тежи двеста двадесет и пет фунта. Не работи. Не готви. Дава му само фасул от консерва.
— С какво се занимава?
— Чете. Това прави, чете книги. Цял ден лежи в кревата и чете книги. И друго дете вече не може да има. Много е дебела. Тясно им е в къщи.
— Какво й е?
— По цели дни чете книги: Момчето е добро. И много се труди. Работеше в мините, сега е в едно ранчо. Никога не беше работил в ранчо, но собственикът казал на Фонтан, че по-добър работник не е имал. А когато се връща в къщи, няма какво да яде.
— Защо не се разведе?
— Откъде пари за развод? На всичко отгоре той я обожава.
— Красива ли е?
— Така му се струва. Когато я доведе у дома, мислех, че ще умра. Той е такова добро момче, винаги работи много, не се шляе, не буйствува. После отиде да работи на петролните полета и доведе тази индианка — тя и тогава тежеше сто осемдесет и пет фунта.
— Elle est indienne?5
— Господи, такава е. Чиста индианка. През цялото време в устата й е само „кучи син“ и „проклет да е“. И не работи.
— Сега къде е?
— На театър.
— Къде?
— В кинотеатъра. Тя или чете, или ходи на кино.
— Имате ли още бира?
— Господи, разбира се, че имам. Елате довечера да вечеряте с нас.
— Добре. Какво да донеса?
— Не носете нищо. Ама съвсем нищо. Може и виното на Фонтан да е станало.
Същата вечер вечерях у Фонтанови. Ядохме в трапезарията и на масата имаше чиста покривка. Опитахме новото вино. То беше леко, бистро и приятно и все още имаше вкус на грозде. На масата освен Фонтан и мадам седеше и по-малкият им син Андре.
— Какво правихте днес? — попита Фонтан.
Той беше дребничък старец, изсушен от работа в мините, с провиснали сиви мустаци и живи очи. Родил се бе в Сантър, близо до Сен Етиен.
— Работих над книгата си.
— Наред ли бяха книгите? — попита мадам.
— Той говори за книгата, която сам пише, като писател. Un roman6 — обясни Фонтан.
— Татко, мога ли да отида на кино? — попита Андре.
— Може.
Андре се обърна към мене:
— Колко години ми давате? Изглеждам ли ви четиринадесетгодишен?
Той беше слабо, нисичко момче, но лицето му издаваше, че е на шестнадесет години.
— Да. Можеш да минеш за четиринадесетгодишен.
— Щом отида в киното, аз се свивам, ето така, мъча се да изглеждам по-малък.