Той видя моя смут. Усещах, че се вледенявам от студ и изгарям. Златистите точици в очите му ми приличаха на игли. Още веднъж той сложи ръката си върху моята, притисна я и прошепна: „Зная. Но трябва“, и като чух тия думи, понечих да стана и да избягам — какви ли разкрития още щеше да ми наложи? Но останах прикована към стола под неговия поглед. Същинско птиче и змия. И на всичко отгоре трогната до сълзи. От красотата и тъгата на това лице. Очаквах и същевременно се страхувах. За него, за себе си, за това, което щеше да се случи. Прошепнах смело: „Хайде!“, и той стисна ръката ми още по-силно и каза, че настойникът му — тоя човек, де, тоя Самюел (така се казвал) — след като доверил на Жюлиен за ужасната смърт на баща му, отначало не пожелал да отиде по-нататък. Сякаш изпаднал в някаква глуха защита. Сякаш се гнусял да озвучава несигурни и чудовищни слухове.
— Само че — разправяше Жюлиен — и той не издържаше повече. Беше казал твърде много. Трябваше да изплюе камъчето. За да го принудя, разказах му за ужасната нощ, за оная, когато бях чул всичко в мансардата — пристигането на баща ми, изстрела, суматохата, това, че майка ми ме беше накарала да млъкна, докато тя очакваше мълчалива силуета в мрака… „Кой е предал баща ми?“ — извиках. — „Кой му е устроил тази примка?“ — и изглежда очите ми са излъчвали такъв ужас, че той разпери пред мене длан, крещейки: „Не!“, и сетне: „Никога да не си помислил това!“ и, разчленявайки думите: „Това не беше майка ти“. Избухнах в сълзи от внезапното облекчение. От внезапно щастие след толкова дълго и упорито безпокойство. Една шестгодишна натрапчива мисъл. Нали и вие помислихте, че е била майка ми?
— Не зная — отвърнах потресена.
— В продължение на шест години го бях мислил, отказвайки да повярвам. Отказвайки да отида до края на моите съмнения и мисли. Шест години на ужасно подозрение, на терзание от несигурността и накрая се оказа, че не е била майка ми. Задъхвах се от хълцане. Самюел ме галеше по главата: „Успокой се, малкият ми, успокой се…“ Посъвзех се и заедно с хладнокръвието ми се възвърна и съмнението. С още по-голяма сила. „Вие твърдите това…, но откъде го знаете?“ — провикнах се аз. Но той ме разтърси за косите: „Стига! Не е тя. Всички в Рокроа познават издайника.“ — „И това е… кой е бил?“ Очите ми горяха. „Ти не си могъл да го познаваш…“ Стори ми се объркан… „И той изчезна. Пък и за какво ти е да…“ Но аз го прекъснах: „Нали това е мъжът, когото бях забелязал зад мама? Как се казва?“ — отрязах късо. „Щях да ти кажа, ако знаех — увери ме той. — Но не зная. Зная само…“ — той се смръщи и извърна глава. „Какво?“ — хванах го за ръката. „… Това, което всички узнаха“ — довърши той. „И какво е то?“ — „Че майка ти и той…“. Не го заставих да продължава, защото кой, уви, не би разбрал? „Но в такъв случай — провикнах се ужасен — тя е била най-малкото негова съучастничка.“ „А, не“ — отрече той разпалено. Опита се да ми обясни това, което всички в оня край са знаели от устата на самата ми майка, когато избягала ужасена от този човек. Отначало тя била повярвала, че всичко е нагласено, само за да сплашат баща ми веднъж завинаги и да хване гората, та да остави двамата на мира за дълго време. Това е, което оня успял да й внуши. Но когато после разбрала истината — че я е измамил безчестно, че баща ми е в затвора, подложен на изтезания и обречен на смърт, тя избягала. Скрила се у свои приятелки (по-късно от тях узнал всичко и Самюел). Оня поизчакал малко, а после отишъл да си я прибере и когато…
— Какво? — извиках аз. — Последвала ли го е?
— И аз изкрещях същото на Самюел — въздъхна Жюлиен. — А той ми обясни, че съюзниците приближавали и трябва да я е сплашил — имаше народни трибунали, специални съдилища, разчистване на сметки… Заминали за Германия с ешелоните на окупатора. Предполагат, че се е присъединил към Дорио3 в областта Хесе. Дорио умрял. Те отишли в Хамбург, където влизали американците. И повече никой не е чувал за тях. Та това е, момчето ми — приключи Самюел с известно облекчение, както цар Мидас, освободен от тайната си. Но моето сърце щеше да се пръсне. Навестяваше ме мисъл за убийство. „Не знаете ли дали са живи?“ — „Никой не знае нищо повече“ — отвърна той и тогава реших, че ще тръгна да ги търся. Исках да открия този човек.