Торак се почувства тъй, сякаш бе свалил голям товар от плещите си. Вълк се приближи, легна до Рен с муцуна между лапите, вторачи се в торбичката на скута й и заскимтя тихичко.
— Как мислиш, дали може да ги подуши? — попита тя.
— Или да ги чуе — добави Торак. — Не знам.
Рен потрепери.
Добре, че никой друг не може…
Седемнадесета глава
На зазоряване Торак се събуди, схванат и с болки по тялото. Обаче вече можеше да движи крайниците си и установи, че няма нищо счупено. Изведнъж се почувства по-добре.
Рен бе коленичила край входа на пещерата и се опитваше да примами Вълк с шепа червени боровинки. Държеше ръката си протегната и беше сбърчила чело от напрежение. Вълчето ту се приближаваше предпазливо, ту рязко се отдръпваше. Най-сетне реши, че може да й се довери и изгълта боровинките. Рен се засмя, когато мустаците му погъделичкаха дланта й.
Тя улови погледа на Торак и спря да се смее, смутена, че я бе видял да се държи приятелски с вълчето — Как си? — попита.
— По-добре.
— Не изглеждаш добре. Трябва да полежиш поне още един ден. — Момичето се изправи на крака. — Аз ще ида да убия нещо. По-добре да пестим сухата храна, за да имаме при нужда.
Торак се надигна с мъка.
— И аз идвам.
— Не бива, ти трябва да лежиш…
— Дрехите ми вече са сухи, а и имам нужда от раздвижване. — Той не й каза истинската причина, а тя беше, че мрази пещерите. Случвало се беше двамата с баща му да лагеруват в пещери, но Торак винаги бързаше да излезе на открито. Не обичаше да спи между каменни стени, далеч от вятъра и Гората. Задушаваше се.
Рен въздъхна.
— Тогава ми обещай, че веднага щом убием нещо, ще се върнеш тук да почиваш.
Торак й обеща.
Обличането бе по-болезнено, отколкото очакваше, и когато свърши, очите му се бяха насълзили. За негово облекчение Рен не забеляза нищо, защото се приготвяше за предстоящия лов. Среса косата си с гребен от ясен, издялан под формата на гарванов нокът, завърза я на конска опашка и я украси с перо от бухал за късмет. След това се натърка с пепел, за да прикрие миризмата си, и смаза лъка си с няколко счукани лешника, като си припяваше: „Дано закрилникът на клана лети над мен и направи лова ми успешен“.
Торак се изненада:
— Ние се приготвяме за лов по същия начин. Само дето казваме: „Дано закрилникът на клана тича редом с мен“ и не смазваме лъковете си всеки път.
Аз винаги го лъскам — поясни Рен. Тя вдигна с обич лъка си и той заблестя на светлината. — Фин-Кедин ми го направи, когато бях на седем, скоро след смъртта на татко. Това е тисово дърво, сушено в продължение на четири лета. Отвън лъкът е направен от беловината2, за да е по-гъвкав, а от вътрешната страна — от сърцевината на тиса, за здравина. Фин-Кедин ми оплете и колчана от ракита и ме остави сама да избера украсата. Ето тази зигзагообразна лента от червена и бяла върба.
Тя замълча и върху лицето й легна сянка:
— Не помня майка си. Татко беше всичко за мен. Когато загина, плаках много. Тогава Фин-Кедин дойде и аз го заудрях с юмруци. Той не помръдна. Просто стоеше там като дъб и ме остави да го бия. Накрая каза: „Той беше мой брат. Сега аз ще се грижа за теб“. Сигурна бях, че ще го направи. — Тя се намръщи и прехапа устни.
Торак знаеше, че й е мъчно за чичо й. Сигурно се тревожеше, че я търси в Гората, в която се разхожда мечката. Засъбира оръжията си, за да й даде време да се успокои. След малко я подкани:
— Хайде, време е да тръгваме.
Тя кимна и преметна колчана през рамо.
Беше слънчева, студена утрин и Гората изглеждаше невероятно красива. Алените калини и златистите брези грееха като огньове сред тъмнозелените смърчове. Боровинковите храсти блестяха, покрити с дантела от безброй заскрежени паяжини. Замръзналият мъх скърцаше под краката им. Няколко свраки ги следваха с препирните си от дърво на дърво. Мечката сигурно бе далеч оттук.
За жалост не се любуваха дълго на красотата на природата. Скоро Вълк стресна ято диви гъски, които се стрелнаха към небето с възмутени крясъци. Птиците летяха право към слънцето и Торак дори не вдигна лъка си — знаеше, че няма да успее да ги улучи. Остана смаян, когато Рен постави стрела на тетивата и се при цели, а после една гъска тупна в мъха.
Той зяпна невярващо.
— Как го направи?
Момичето се изчерви.