Клечахме в тревата край пътя, Ейнджъл от лявата ми страна, Луис от дясната, всеки от тримата въоръжен с деветмилиметров глок със заглушител и боеприпаси с дозвукова начална скорост2. Щяхме да загубим малко от скоростта, но ако откриехме Колекционера, схватката щеше да е отблизо. На изток и запад от къщата имаше други имения и наоколо беше тихо. Не искахме местната полиция да се изсипе на главите ни, като повторим пукотевицата при „О. К. Корал“3. Носехме също така противодимни газови маски, произведени в Русия. Струваха по-малко от обувките на Луис, но досега не ни бяха предавали.
- Вие двамата поемете задната страна - казах, - аз отивам отпред.
Луис бръкна в джоба на якето си и извади граната със сълзотворен газ. Ейнджъл имаше втора, а аз още две.
- Постарай се да не те гръмнат, преди да ги хвърлиш - каза ми Ейнджъл.
- Ще се старая да не ме гръмнат и след като ги хвърля - отвърнах.
Ситуацията не беше идеална. Трябваше да чупим прозорци, за да хвърлим гранатите в къщата, и да се надяваме, че няма да ни застрелят, докато го правим. Ако Колекционера бъде поставен натясно и предпочете да опита късмета си вътре, щеше да се наложи Ейнджьл и Луис да влязат и да го хванат или да го подгонят навън, където щях да го чакам аз. Гранатометите може би щяха да свършат повече работа, но един среден гранатомет би привлякъл доста голямо внимание в предградията, а и бе трудно да го скриеш под якето, дори да е скъпо като това на Луис. Другата възможност беше да опитаме да разбием вратите и да влезем, стреляйки като супермени, но рискувахме да изглеждаме малко глупаво - и малко мъртви, - ако вратите са укрепени или снабдени с някакъв вид капани за наивници. Колекционера се грижеше много добре за здравето си.
Това бе третото негово свърталище, което щурмувахме, и вече бяхме на път да станем специалисти. Приближихме се бързо и ударихме сградата от двете страни почти едновременно, а стъклата на три прозореца издрънчаха едновременно. Гранатите разпръскваха произвеждана за войската комбинация от сълзотворен газ и лютив спрей и за по-малко от минута можеха да покрият пространство от 6000 кубически метра. Всеки, който се намираше в стаите, щеше да остане там задълго, след като се взривят. Бях нервен, когато хвърлих първата, и двойно по-нервен, докато се готвех да хвърля втората. Ако имаше изстрели, те щяха да дойдат сега, но от вътрешността на къщата не последва реакция. След минута отново чух шум от чупене на стъкло. Ейнджьл и Луис влизаха през прозорец, не през вратата. Това бе пресметнат риск: да се покажеш, докато прескачаш през рамката на счупения прозорец, или да опиташ вратата, надявайки се да не е свързана с взривно устройство. Те бяха избрали първото. Отдръпнах се от къщата и се прикрих зад колата на алеята. Тя беше средно голям закрит шевролет, какъвто би карал счетоводител. Вътре бе чисто и седалките бяха голи.
Не се случи нищо. Нямаше нито викове, нито изстрели. Чувах да се отварят с трясък врати, но нищо повече. След три минути мобилният ми иззвъня. Беше Луис. Дишаше тежко. Чух Ейнджьл да кашля зад него.
- Няма го - каза Луис.
Почакахме газът да се разпръсне, преди да влезем отново. Тази къща бе по-добре обзаведена от другите, които бяхме видели. На лавиците имаше книги - повечето биографии на политици и нова история - и бяха положени усилия стаите да се украсят. Дървеният под бе отчасти покрит с евтини, но подбрани с вкус килими, а на някои от стените имаше репродукции на абстрактни картини. Кухненските шкафове съдържаха консервирани храни, ориз, макарони, няколко буркана нескафе и бутилка коняк „Мартел ХО“. На пода бръмчеше портативен хладилник. Вътре имаше шоколадови десертчета, прясно мляко и опаковка от шест диетични лимонади. Телевизорът в дневната бе свързан с DVD плейър, но нямаше кабелна връзка. На пода до единствения фотьойл лежеше брой на „Вашингтон Поуст“ от същия ден. До него имаше голяма чаша с кафе, все още топло. Погледът ми спря върху нещо, което висеше от лампата за четене до фотьойла. Беше огърлица с мечешки нокът. Колекционера я бе взел от камиона на Джаки - преди да го убие или след това. Преди време мястото ѝ беше върху огледалото му за обратно виждане. Това беше амулетът му, но въпреки него късметът му беше изневерил. Накрая късметът изневерява на всички ни.
Колекционера винаги събираше сувенири от своите убийства. Не бе зарязал този с лека ръка. Това беше послание към нас: подигравка или може би жест на компенсация - зависи как предпочиташ да го приемеш.
Предпазливо приближих до прозореца и рискувах да погледна към малкия заден двор. Две къщи граничеха с тази и в далечината се виждаха светлините на Нюарк. Усещах, че той е някъде там отвън. Наблюдаваше ни. Знаеше, че няма да тръгнем да го гоним пеша из непознат терен, и то нощем. Чакаше да види какво ще сторим.
3
Ограждение за добитък в Тумстоун, Аризона, пред което през 1881 г. е станала легендарната най-
кратка - продължила само 30 секунди - престрелка между шерифа и хората му и четирима каубои, завършила със смъртта на трима от каубоите. - Бел. прев.