— Надявам се, че ще намерите нещо по ваш вкус — каза оживено тя и постави подноса върху една издатина близо до Брил. — Ето птиче месо, това тук пък е от малки бозайници, ето и риба. Сладкишите са приготвени от четири вида житни растения, а тези, белите — само от един, наречен „млечно жито“. Ето вода, в онези две шишета има вино, а това е дестилиран спирт, който наричаме „топли уши“.
Като не смееше да вдигне поглед от храната, Брил се опитваше да се предпази от сладостния, свеж мирис, който се носеше от жената, навела се толкова близо до него, и изпълваше цялото му същество.
— Много любезно от ваша страна.
Тя отиде и седна до съпруга си, като се облегна на краката му. Тежката й коса нежно се плъзгаше между пръстите му, а на моменти го озаряваше и усмивката й. Брил поглеждаше ту към храната, пъстроцветна като моминска дреха, на места димяща, на места вече охладена от въздуха, ту към трите усмихнати лица, изпълнени с очакване, и не знаеше какво да прави.
— Да, много сте любезна — повтори той, а те продължаваха да го наблюдават. Взе си парче от белия сладкиш и стана. Хвърли поглед наоколо, огледа къщата отвън, отвътре, отвсякъде. Къде можеше да се дене човек в такава място? До ноздрите му достигна пара от подноса и устата му се изпълни със слюнка. Гладен беше, но…
Въздъхна, седна и остави сладкиша на мястото му. Опита се да се усмихне и не можа.
— Нищо ли не ви харесва? — попита Нина загрижено.
— Не мога да ям тук — каза Брил. После, като усети у туземците да се надига нещо непознато дотогава, той добави: — Благодаря ви. — Погледна отново непроницаемите им лица и каза на Нина: — Много добре е приготвено и е хубаво на вид.
— Тогава яжте — подкани го тя, като се усмихна отново.
Това му подействува така, както не можа нито къщата, нито облеклото им, нито ужасяващо свободното им поведение: те се излягаха къде ли не, позволяваха на децата си да говорят, когато си поискат, не се срамуваха да признаят, че си имат свой местен говор. Усмивката й му подействува повече от всичко това. Без да губи ненакърнимото си достойнство дори и с най-неуловима промяна в изражението си, той усети, че въпреки всичко се изчервява. Тогава ще се намръщи, нека тази издайническа детинщина на лицето му изглежда като прилив на разгневена кръв. Какво щастие би било, яростно си помисли той, ако можеше да напипа разковничето на тяхната култура, за да тъпче, когато пожелае. Тогава — край на лицемерните любезности, ще им даде да разберат кой кого ще унижава.
Но тези три лица — момчешкото, толкова открито и непознало още злото, това на Танайн, стаило сила и човешка тревога за госта, на Нина, това лице, ах, това лице на Нина… На всички тях нямаше и сянка от притворство. Не бива да издава смущението си. Ако е било предвидено, не трябва да им доставя това удоволствие. Ако ли пък не, не бива да допусне те да се досетят за неговата уязвимост.
С огромно усилие на волята той успя да не повиши глас. Въпреки всичко тонът му беше рязък.
— Мисля — поде бавно, — че ние от Кит Карсън повече държим на уединението.
Те си размениха учудени погледи, но после на обветревото лице на Танайн се появи разбиране.
— Аха, значи вие не се храните заедно!
Брил не трепна, но отвърна кратко:
— Не.
— О! — каза Нина. — Много съжалявам!
Брил сметна за по-разумно да не гадае за какво точно съжаляваше тя. Каза само:
— Няма значение, въпрос на различни обичаи. Ще се нахраня, когато остана сам.
— Сега, след като всичко се изясни — поде Танайн, — започвайте да ядете.
Но те не се и помръднаха от местата си!
— О! — обади се Нина. — Да можехте да говорите другия ни език! Толкова лесно щяхме да ви обясним. — Тя се наклони към него, протегна ръце, сякаш можеше да издърпа значението на думите от въздуха и да обвие Брил в него: — Моля ви, опитайте се да разберете, Брил. За едно никак не сте прав. Ние ценим уединението почти най-много от всичко останало.
— Тогава говорим за различни неща — каза Брил.
— Не означава ли това да останеш насаме със себе си, да мислиш или да правиш нещо, необезпокояван от никого?
— Ненаблюдаван от никого — вметна Брил.
— Това ли било? — отвърна Уонайн щастливо и разтвори ръце в жест, който означаваше quod erat demonstrandum1. — Хайте тогава, яжте. Ние няма да гледаме — и с това изобщо не промени нещата.
— Уонайн е прав — засмя се бащата, — но както обикновено малко прекалено лаконичен. Иска да каже, че ние не можем да те гледаме, Брил. Ако ти искаш да останеш сам със себе си, ние няма да можем да те виждаме.