Вълшебникът

Владимир Набоков Вълшебникът

За автора

Владимир Владимирович Набоков, прозаик, поет, драматург и литературен критик е роден на 22/23 април 1899 г. в Санкт Петербург в знатно и богато семейство. В наситената със събития 1917 г. неговият баща за кратко е министър в правителството на Керенски, а когато на власт идват болшевиките, Набокови са принудени да емигрират. През 1919 г. Владимир Владимирович постъпва в университета в Кеймбридж и го завършва през 1922 година. През март същата година в Берлин, по време на покушение на водача на партията на кадетите Павел Милюков, загива бащата на Набоков, прикрил Милюков от куршум на монархист. 20-те и 30-те години прекарва в Берлин, после бяга в Париж с жена си, еврейката Вера Слоним, и сина им Дмитри, а през 1940 г. се местят в САЩ.

Публикува множество романи, сред които на най-голяма известност се радват „Покана за екзекуция“, „Машенка“, „Защита Лужин“ от написаните на руски език, а от създадените на английски — „Лолита“, „Знак за незаконороденост“, „Пнин“ и мемоарната книга „Памет, говори“ (позната на български като „Други брегове“). Превежда на английски език „Евгений Онегин“ и „Герой на нашето време“. През 1961 г. се установява с жена си в Швейцария.

Владимир Набоков умира на 2 юли 1977 г., на 78-годишна възраст, в Лозана.

Първа бележка на автора [1]

Плаха тръпка на „Лолита“ усетих в себе си най-напред към края на 1939-а или началато на 1940-а[2] в Париж, когато бях прикован на легло от силна криза на междуребрена невралгия. Доколкото си спомням, първият импулс на вдъхновението бе някак подбуден от вестникарска статия за маймуна в парижката зоологическа градина, която след месеци ухажване от страна на учен произвела първата рисунка, правена изобщо от животно: на нея били изобразени решетките на клетката на това клето създание. Въпросният импулс нямаше никаква текстова връзка с последвалата нишка на мисълта ми, която обаче в крайна сметка роди прототипа на настоящата творба — разказ от около трийсет страници[3]. Написах го на руски, на езика, на който пишех романи от 1924 г. (най-добрите от тях не са преведени на английски[4] и всички до един са забранени в Русия по политически причини[5]). Героят ми бе родом някъде от Централна Европа, анонимната нимфетка беше французойка, а мястото на действието — Париж и Прованс. (Тук следва резюме на сюжета, в който Набоков назовава главния герой: представял си го, че се казва Артур — име, което може би се е появявало в някоя отдавна изгубена чернова, но не се споменава никъде в единствения известен ръкопис.) През една военновременна синьохартиена нощ[6] прочетох разказа пред група приятели — Марк Алданов, двама борци за социална справедливост[7] и една лекарка[8]; ала не останах доволен от произведението си и след като през 1940-а се преместих да живея в Америка, го унищожих.

През 1949 г. в Итака, северната част на щата Ню Йорк, тръпката, която така и не беше напълно изчезвала, отново започна да ме тормози. Замисълът ми бе насърчен от нов прилив на творческо вдъхновение, който ме въвлече в съвършено различна трактовка на темата — този път на английски, езика на първата ми гувернантка в Санкт Петербург, някъде около 1903-а, една госпожица на име Рейчъл Хоум. Нимфетката, сега вече одързостена с малко ирландска кръв, всъщност беше горе-долу същото момиче, а и основната идея с оженването за нейната майка също остана; настрана от тези съвпадения обаче творбата беше нова и някак тайно и полека й бяха поникнали нокти и криле на цял роман.

1956 г.

Владимир Набоков

(Поясненията са на Дмитри Набоков, син на писателя.)

Втора бележка на автора [9]

Както вече обясних в есето си, публикувано в „Лолита“, преди нея бях написал една повела — нещо като пра-Лолита, още през есента на 1939 г. в Париж. Бях сигурен, че много отдавна съм я унищожил, ала днес, докато двамата с Вера събирахме допълнителни материали, които да предоставим на Конгресната библиотека, изникна и този единствен екземпляр. Първата ми реакция беше да го прибавя към архива (заедно с картотеката за материали, които, макар и събирани за „Лолита“, бяха останали неизползвани), предназначен за Библиотеката на Конгреса, но тозчас ми хрумна нещо друго. Разказът се състои от петдесет и пет машинописни страници на руски и е озаглавен „Вълшебникът“. Сега, когато моята творческа връзка с „Лолита“ е вече прекъсната, препрочетох „Вълшебникът“ със значително по-голямо удоволствие, отколкото преди, когато си го припомних като „шкарто“ по време на работата ми над „Лолита“. Той представлява завършен къс красива руска проза, точен и проникновен…

1

Откъс от „За книгата, озаглавена „Лолита“, първоначално публикувана под заглавие „Историята на „Лолита“ в Париж през 1957 г. и впоследствие включена като послеслов към романа.

2

От ръкописа на „Вълшебникът“ бе установено, че годината е 1939-а.

3

Татко не бе виждал ръкописа от години и затова е допуснал грешка относно обема му.

4

Това вече не е така.

5

Това беше валидно до юли 1986 г., когато съветският писателски съюз най-сетне си даде сметка, че социалистическият реализъм и художественият реализъм невинаги съвпадат, и едно от изданията на въпросния Съюз направи остър завой, обявявайки, че е „крайно време да върнем Набоков на нашите читатели“.

6

Парижани затьмнявали лампите си със синя хартия като предпазна мярка срещу евентуални бомбардировки.

7

Владимир Зензинов и Иля Фондамински.

8

Мадам Коган-Бърнщайн.

9

Откъс от писмо от 6 февруари 1959 г., в което Набоков предлага „Вълшебникът“ на Уолтър Минтън, тогавашен президент на издателство „Пътнам“. В отговора си Минтън изразява голям интерес, но очевидно ръкописът така и не му е бил изпратен. По онова време татко беше прекалено погълнат от превода си на „Евгений Онегин“, от „Ада“, от сценария за екранизацията на „Лолита“, като същевременно следеше и моя превод на „Покана за екзекуция“. Вероятно е решил, че в претоварената му програма няма място за още един проект. — Д.Н.