1959 г.
Владимир Набоков
1
„Какво да направя, за да се помиря със себе си? — мислеше си той, когато му се случваше да мисли. — Това едва ли е обикновен разврат. Грубата чувственост е всеядна, а по-изтънчената в крайна сметка предполага утоление. Това, че съм имал пет-шест нормални връзки, няма никакво значение — как въобще е възможно да се сравни тяхната блудкава и скучна случайност с моя уникален плам? Какъв е отговорът? Едва ли има нещо общо с аритметиката на ориенталската похотливост, където крехкостта на жертвата е обратнопропорционална на възрастта й. О, не, при мен не става дума за общоразпространеното, а за нещо съвършено различно от него, нещо, за което не може да се каже, че е ПО-ценно, а БЕЗценно. И какво е то тогава? Болест или престъпна слабост? Съвместимо ли е със съвест и срам, с обидчивост и страх, със самоконтрол и чувствителност? Защото за мен е чужда дори мисълта да причиня някому болка или да породя у някого непреодолимо отвращение. Глупости — аз не съм насилник. Ограниченията, които съм наложил върху копнежа си, маските, които измислям, за да го прикрия, когато в истинския живот мислено призовавам във въображението си един абсолютно невидим начин да задоволя страстта си, притежават благословена от провидението софистика. Аз съм джебчия, а не крадец, който влиза с взлом. Въпреки че, ако бъда оставен на самотен кръгъл остров с моята малка Петканка… (не толкова от едната предпазливост, колкото че пустият остров ти позволява да подивееш на воля; или пък става въпрос за омагьосан кръг на кръглия остров с палмово дърво точно в средата му?).
Съзнавайки рационално, че прасковата на Евфрат[10]10 е вредна само в консервиран вид, че грехът е неразделен от градските обичаи, че всяка хигиена има своите хиени, съзнавайки най-вече, че същата тази рационалност не изключва опошляването на онова, до което в други случаи няма достъп… аз отхвърлям всичко това и се издигам на едно по-високо ниво.
Ами ако пътят към истинското блаженство действително минава през една все още деликатна мембрана, преди да е имала време да загрубее, да се уплътни, да изгуби аромата и блясъка, през който човек прониква, за да стигне до пулсиращата звезда на това блаженство? Дори в рамките на тези ограничения аз действам с префинена селективност; не всяка ученичка ме привлича, съвсем не — колко много срещам по улиците в сивотата на ранното утро — пълни, кльощави, пъпчиви, очилати; в любовно отношение ТЕЗИ разновидности ме интересуват толкова малко, колкото запознанството с някоя безформена дебелана би заинтересувало друг мъж. Във всеки случай, независимо от всякакви по-специални усещания, аз по принцип се чувствам много добре в компанията на деца и тяхната простосърдечност; знам, че от мен би излязъл нежен и грижовен баща в истинския смисъл на думата, а и до ден днешен не мога да реша дали това е естествена последица, или демонично противоречие.
Тук стигам до закона за степените, който, винаги когато съм го намирал обиден за мен, без колебание съм го отхвърлял: често съм се опитвал да установя как преминавам от единия вид разнежване към другия, от обикновеното към специалното, защото много бих искал да зная дали те взаимно се изключват и дали в края на краищата принадлежат към различни родове, или единият представлява рядко срещаща се проява на другия — пъпка, която разцъфтява във Валпургиевата нощ на мрачната ми душа; защото, ако те са две отделни същности, тогава би трябвало да съществуват и два отделни вида красота, а тогава естетическото чувство, поканено на гощавка, обикновено се настанява с трясък от два стола на земята (съдбата на всеки вид дуализъм). От друга страна, обратният път — от специалното към обикновеното — ми се струва по-понятен: всъщност първото изчезва в момента, в който бъде утолено, и това, изглежда, показва, че сборът от усещания е наистина еднороден, ако, разбира се, правилата на аритметиката са приложими тук. Странно, много странно нещо и може би най-странното е, дето, под претекст че обмислям нещо забележително, аз просто си търся оправдание за моето чувство за вина.“
В този порядък, малко или много, скачаше мисълта му. Той беше достатъчно голям късметлия с тази негова изтънчена, чиста и доста доходна професия, която държеше ума му буден, засищаше чувството му за обществена принадлежност и радваше очите му с една вълнуваща цел — като пъстро петно върху черно кадифе. Тук съществуваха и числа, и цветове, и цели системи кристали. Понякога въображението му оставаше оковано с месеци и веригите само подрънкваха от време на време. Освен това, след като до четирийсетата си година се бе измъчвал предостатъчно с това свое саможертвоприношение, той се бе научил да владее копнежите си и уж се бе примирил с идеята, че само едно крайно щастливо стечение на обстоятелствата, само една карта, която съдбата би могла да му раздаде по голямо невнимание, можеше да го доближи за миг до невъзможното или нещо близко до невъзможното.
10