Дойде редът и на Викария да свидетелства, под тежка упойка. Помогнаха му да се изправи и му прочетоха условията за показанията му. Той кимна и смотолеви, че е съгласен.
— Може ли със свои думи да ни разкажете какво доведе до бунта на „Санта Мария?“ — попита военният прокурор.
Викария се втренчи в мен.
— И стана война в небесата: Излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели6 — издекламира той.
Прокурорът въздъхна. Сам си беше виновен: беше накарал Викария да използва свои думи.
След това Викария се обърна към Ролистън. Дори през упойката личеше лудостта в погледа му.
— Знам къде е изковал Сатаната трона си! Знам къде е изковал Сатаната трона си! — закрещя отново и отново.
Накрая го усмириха, но Ролистън вече бе станал и излязъл от стаята.
Събудих се, сепнат. Влакът бе сменил ритъма. Винаги се бях питал как така никой не е убил Викария. Сигурно е имал компромати срещу кого ли не.
Измъкването ми от депото в Ковънтри не бе особено изтънчено. Включваше фучене покрай гневни охранители, стрелба по мен. Накрая хванах един от тях на мушка и го принудих да ми отвори портала. Последваха още полиция, още бягане и още криеница.
Дори аз се впечатлих колко успешно съм преебал безметежно осигурения си живот.
Бях приключил с престрелките, бях започнал кариера на джаз-отшелник и ето че отново се бях озовал на ръба на много голяма дупка и се промъквах през стар промишлен комплекс.
Бирмингам бе бомбардиран от една от екваториалните корпорации по време на Конфликта, улучила го кинетична ракета от орбита със силата на немалък метеорит. Пробила земната кора и така сме се сбогували с втория най-голям град във Великобритания. След Конфликта орбиталните кинетични оръжия, както и ядрените, са били забранени. Твърде лесно сме можели да разцепим с тях планетата. Не ги използвахме дори срещу Тях. Като се замисля, ще да е било заради Кликата. Ако ги бяхме използвали, Те щяха да се научат да си ги произвеждат и да ги използват срещу нас.
Бръмитата, оцелели от кошмарното унищожение, се бяха пръснали из бежански поселения по периферията на огромния кратер, някога техен дом. Предположих, че този комплекс, предимно скупчени складове, някога е бил едно от тези поселения. Наследниците им още бяха тук, почти двеста и петдесет години по-късно. Няколко поредни правителства обещаваха да направят нещо по въпроса с кратера и бежанците, но все се намираха други приложения за парите. Аш беше отраснала в подобно поселение.
В Ковънтри даже нямаше гинза. Центърът беше лабиринт от рушащ се бетон — владееха го по-добре въоръжените и по-свирепи бежанци. Още ги наричахме така, въпреки че тук се бяха сменили десетина поколения.
Паркирах, скрих мотора, доколкото можах, и си облякох шлифера. Бях метнал на гръб кобура на автоматичната си пушка и с лък и стрела в ръце се прокраднах през промишления комплекс. Лъкът бе най-тихото ми оръжие. Просто разузнавам, повтарях си. Само да видя колко дълбоко ще нагазя в лайната, ако опитам да се вмъкна. Като нищо МИ5 вече бяха издали заповед да ликвидират Викария.
В складовете отдавна се бяха подслонили бежанци. Останалата част от комплекса бе палатков лагер, а обиталищата на хората бяха скалъпени от каквото им попадне. Някои готвеха плъхове. Видях и контейнерите с растящата протеинова каша, на която караха бедните, на която и аз бях карал, когато ми бяха празни джобовете. Видях деца в дрипи, а вече празните им погледи отразяваха само пламъците, вдигащи се от кофите за смет. Това място беше по-бедно и от платформите. Опитвах се да се промъквам крадешком, но знаеха, че съм тук. Ковънтри беше отлично скривалище, освен за хората в него, но едва ли на някого му пукаше за това.
Стигнах до ръба на кратера. Дори на слабата луна и през витаещите във въздуха нечистотии от огньовете размерите му бяха страховити. Опитвах се да пазя професионална безпристрастност и да се съсредоточа върху задачата, но вниманието ми все се отклоняваше към дупката, толкова дълбока, че не виждах дъното. Дупка, пълна с призраците на над милион души.
Районът около склада на МИ5 беше като цяло обезлюден. Явно каквито и бежанци да бяха живели тук, се бяха изнесли. Натъкнах се на немалко лещи за наблюдение, но се скрих от тях. Навярно не можеха да използват сензори за движение и други предупредителни системи заради ордите плъхове наоколо.