Чуваме гласовете на иракските войници и тихото бръмчене на дизеловите двигатели на машините. Двамата с Джони стигаме пълзешком до върха на възвишението, докато останалата част от взвода се подготвя да ни прикрива по десния фланг… А после чуваме как двигателят на техния бронетранспортьор превключва на по-висока скорост и ето че бавният, гърлен мъжки говор вече го няма, и ние разбираме, че отново, по някаква случайност, сме били пропуснати…
Никога няма да разбера защо тогава и там, на онова възвишение, онези мъже не ни нападнаха. Вероятно сме споделяли някаква обща аура на взаимноизгодно съществуване, която ни е помогнала бавно да се приближим един към друг и да се подготвим да влезем в бой, обаче накрая, при преброяването, се е оказало, че и за двете ни страни цифрата не е била особено добра, така че влизането в бой е било логично отменено. Ако всички войни се водеха от мъже, стъпили здраво на земята, от мъже, които се изправят очи в очи, в реална битка, то повечето от тези войни щяха да свършват бързо и разумно. Хората са умни, но понякога действат инстинктивно, защото нямат никакво желание да умрат по толкова лесен начин и при толкова малък залог.4
Би било прекрасно нещата винаги да са толкова прости, но за съжаление не са. Няколко дена по-късно войната внезапно свършва, и ефрейтор Суофърд, който е един от двамата снайперисти, заели перфектни позиции към едно иракско военно летище, иска разрешение по радиото за откриване на огън. Капитанът му заповядва да не го прави под претекст, че това ще разколебае иракчаните и те ще откажат да се предадат. Суофърд не вярва на ушите си.
Не мога да не си направя извода, че определени командири, и особено онези с чин командир на рота, не желаят да ни използват. Те много добре знаят, че двама снайперисти с две от най-добрите пушки на света и няколко пълнителя под ръка за съвсем кратко време могат да причинят жестоки и непоправими щети на врага, в резултат на което ще принудят цялото летище да се предаде. Капитаните искат да воюват, но не може да не са наясно, че изходът по принцип е крайно несигурен. От друга страна, също както и ние, капитаните не искат да воюват. И ето те сега, станал си капитан и трябва да командваш цяла рота, а двама снайперисти ги сърбят ръцете да си пострелят на лесна пусия и да си ходят по живо, по здраво — какво да ги правиш, освен да им кажеш „не“, защото… какво ще правиш после с тази черна точка в служебното си досие!5
И така, цялата рота атакува въпросното военно летище, и от двете страни загиват мнозина, още повече са ранените, а двамата снайперисти си седят на позициите, напълно забравени. Суофърд е толкова разочарован, чо, докато се чуди какво да прави, си играе да взема на прицел военнопленниците на неголямо разстояние от тях, надявайки се все нещо да се случи, и крещейки: „Бум! Бум! На ти, шибан иракчанин такъв!“.
Да, нещата действително не са прости. И човешките особености на ниво командир на рота в никакъв случай не стават по-прости на ниво генерал. Те не само че не се опростяват, а дори се усложняват. Войната е огромна и многоаспектна древна човешка институция, която е закодирана дълбоко в основите както на обществото и историята, така и на нашата психика. И откъдето и да подходим към нея, пак ще се озовем в позицията на един от тримата слепци от легендата, опитващи се да опишат слона. Но вероятно най-подходящото място, откъдето бихме могли да започнем нашето описание, е сърцевината на проблема — природата на боя.
Войната е територия на несигурността. Три четвърти от факторите, върху които се основават военните действия, са скрити в мъглата на несигурността — било то по-голяма или по-малка.
Карл фон Клаузевиц
Техни Величества ни оказаха честта да обядват с Дорис и мен в сградата на правителството. Държаха се много естествено. Кралят изглеждаше твърде притеснен, но като че ли не беше в състояние да проумее напълно несигурността от изхода на всички войни между великите нации, независимо за колко добре подготвен се смята човек за тях.
Генерал Дъглас Хейг, 11 август 1914 г.6
Военните често търпят критики заради своите упорити — и упорито неуспешни — опити да сведат всички свои ходове до рутинни дейности, заповеди и разпоредби. Но на практика всичко това представлява отчаян и само частично сполучлив опит за намаляване на иначе огромния брой променливи, с които професионалните военни са принудени непрекъснато да се борят. Командирът е в състояние да постави под контрол, при това в ограничена степен, единствено дивото и непредсказуемо поведение на подчинените си, изложени на стрес — чрез налагане на общовойсково обучение и втълпяване на определени идеи. Ала за него не съществува никакъв начин да ограничи в предсказуема парадигма многообразието от взаимодействия между волята, хитрината и чистия късмет на силите, изправени една срещу друга на бойното поле.
4
Anthony Swofford, Jarhead: A Soldier’s Story of Modem War (New York: Simon & Schuster, 1997), 197–99.
6
Robert Blake, ed., The Private Papers of Douglas Haig, 1914–1919 (London: Eyre and Spottiswoode, 1952), 70.