Антон Павлович Чехов
Володя Големия и Володя Малкия
— Пуснете ме, искам аз да карам! Ще седна до кочияша! — говореше високо Софя Лвовна. — Кочияш, почакай да седна при тебе на капрата!
Тя стоеше в шейната, а мъжът й — Владимир Никитич, и приятелят й от детинство — Владимир Михайлич, я държаха за ръцете да не падне. Тройката препускаше.
— Казвах ти да не й даваш коняк — шепнеше с досада Владимир Никитич на своя спътник. — Ама и ти си един!
Полковникът знаеше от опит, че у такива жени, като неговата Софя Лвовна, след всяка бурна, малко пиянска веселост обикновено настъпва истеричен смях и сетне плач. Той се страхуваше, че сега, като се върнат вкъщи, вместо да спи, ще трябва да се занимава с компреси и капки.
— Тпрр! — викаше Софя Лвовна. — Искам аз да карам!
Тя беше искрено весела и тържествуваше. Последните два месеца, от деня на сватбата, я мъчеше мисълта, че се е оженила за полковник Ягич по сметка и както се казва, par dépit1, а днес в ресторанта извън града се убеди най-подир, че страстно го обича. Въпреки петдесет и четирите си години той беше строен, ловък, гъвкав, тъй мило подмяташе каламбури и пригласяше на циганките. Наистина днес старците са хиляда пъти по-интересни от младите и сякаш старост и младост са си разменили ролите. Полковникът е с две години по-стар от баща й, но може ли това обстоятелство да има някакво значение, когато, откровено казано, жизнената му сила, бодрост и свежест са неизмеримо по-големи от нейните, макар да е само на двадесет и три години?
— О, мили мой! — мислеше си тя. — Чудесният ми!
В ресторанта се убеди също, че в душата й не е останала нито искра от предишното й чувство. Към приятеля си от детинство Владимир Михайлич или просто Володя, когото до вчера обичаше до лудост, до отчаяние, сега чувстваше, че е съвсем равнодушна. През цялата вечер той й се струваше отпуснат, сънлив, неинтересен, нищожен и хладнокръвието му, с което обикновено избягваше плащането на сметките в ресторантите, този път я възмути и тя едва се въздържа да не му каже: „Щом сте беден, стойте си вкъщи“. Плати само полковникът.
Може би поради това, че пред очите й се мяркаха дървета, телеграфни стълбове и снежни преспи, в главата й се въртяха най-разнообразни мисли. Мислеше: по сметката в ресторанта платиха сто и двадесет и на циганите — сто, и утре, ако поиска, може да хвърли на вятъра дори хиляда рубли, а допреди два месеца, преди сватбата, тя нямаше и три рубли собствени и за всяка дреболия трябваше да иска от баща си. Каква промяна в живота й!
Мислите й се объркваха и тя си спомни как полковник Ягич, сегашният й мъж, когато тя беше на десетина години, ухажваше леля й и всички вкъщи казваха, че я бил погубил; и наистина леля й често идваше на обяд с разплакани очи, все заминаваше за някъде и казваха, че, бедната, не може да си намери място. Той беше тогава много красив и имаше необикновен успех сред жените, знаеше го целият град и разказваха, че всеки ден правел визити на своите поклоннички както доктор на болните си. И сега дори въпреки побелялата му коса, бръчките и очилата слабото му лице, особено в профил, понякога изглеждаше прекрасно.
Бащата на Софя Лвовна беше военен лекар и бе служил някога в един полк с Ягич. Бащата на Володя бе също военен лекар и също бе служил някога в един полк с баща й и с Ягич. Въпреки любовните приключения, често твърде сложни и неспокойни, Володя се учеше много добре: завърши университет с отличен успех, избра като своя специалност чуждата литература и както казват, пишел дисертация. Живее в казармата при баща си, военен лекар, и няма свои пари, макар да е вече на тридесет години. Като деца Софя Лвовна и той живееха в разни квартири, но под един покрив и той често ходеше при нея да си играят, заедно ги учеха да танцуват и да говорят френски; но когато порасна и стана строен, много красив момък, тя започна да се срамува от него, сетне се влюби безумно и го обичаше до деня, в който се ожени за Ягич. Той също имаше необикновен успех сред жените, едва ли не от четиринадесетгодишна възраст, и дамите, които изневеряваха с него на мъжете си, се оправдаваха пред съвестта си с това, че Володя е малък. За него някой неотдавна разправяше, че когато бил студент, живеел в квартира близо до университета и всеки път, като му почуквали, зад вратата се чували стъпките му и извинение с половин глас: „Pardon, je ne suis pas seul!“2 Ягич беше във възторг от него и даваше благословията си и занапред да продължава тъй, както Державин е благославял Пушкин, и очевидно го обичаше. Двамата с часове играеха, без да продумат, билярд или пикет и ако Ягич отиваше някъде с тройка, вземаше със себе си и Володя, а Володя посвещаваше в тайните на дисертацията си само Ягич. На първо време, когато полковникът беше по-млад, те често се озоваваха в положение на съперници, но никога не се ревнуваха един друг. В обществото, гдето се появяваха заедно, наричаха Ягич Володя Големия, а приятеля му — Володя Малкия.