Причината, поради която богатите бяха толкова богати, разсъждаваше Ваймс, беше, че те съумяваха да харчат по-малко пари.
Да вземем ботушите, например. Той печелеше по трийсет и осем долара месечно плюс добавките. Един наистина добър чифт кожени ботуши струваше петдесет долара. Но един чифт ботуши, който той можеше да си позволи и който горе-долу ставаше за сезон-два и после протичаше като в ада, когато мукавата сдадеше багажа, струваше около десет долара. Точно от тези ботуши си купуваше винаги Ваймс и ги носеше, докато подметките не изтънееха дотолкова, че можеше да определи къде точно в Анкх-Морпорк се намира в някоя мъглива нощ само по формата на паветата.
Но работата беше там, че добрите ботуши издържаха с години. Човек, който можеше да си позволи да плати петдесет долара, имаше ботуши, дето и след десет години да му държат краката сухи, докато беднякът, който можеше да си позволи само евтини ботуши, щеше да е похарчил стотици долари за ботуши за същото време и краката му пак щяха да са си мокри.
Това беше „Ботушната“ теория на Капитан Самюел Ваймс за социално-икономическото неравенство.
Работата беше там, че на Сибил Рамкин едва ли някога й се налагаше да купува каквото и да било. Къщата беше пълна с тези огромни, солидни мебели, купени от предците й. Те никога не се износваха. Тя имаше цели кутии, пълни с бижута, които просто като че се бяха събрали с вековете. Ваймс видя изба, в която цял полк пещерняци можеха да се напият до такава забрава, че не биха имали нищо против да се загубят безследно.
Лейди Сибил Рамкин живееше доста добре ден за ден, като харчеше, изчисли Ваймс, наполовина по-малко от него самия. Но пръскаше доста повече пари за драконите.
Слънчевата Обител за Болни Дракони бе построена с много, ама много дебели стени и много, ама много олекотен покрив — една архитектурна особеност, обикновено срещана другаде само във фабриките за фойерверки.
А е така, защото естественото състояние на обикновения блатен дракон е да бъде хронично болен, естественото състояние на нездравия дракон пък е да бъде разпарцальосан по стените, пода и тавана на каквато и да е стая, в която се намира. Блатният дракон е зле ръководена, застрашително несигурна химическа фабрика на една стъпка разстояние от катастрофата. Една съвсем мъничка стъпка.
Съществува виждане, че навикът им да експлодират мощно, когато се ядосат, развълнуват, изплашат или просто им доскучае, е развита характеристика на оцеляването4 за отблъскване на хищниците. Яж дракони, обявяваше то, и ще имаш такова лошо храносмилане, че терминът „радиус на взривните поражения“ ще бъде напълно уместен.
Ето защо Ваймс внимателно отвори вратата. Миризмата на дракони го погълна. Това беше необичайна миризма дори и за Анкх-Морпоркските стандарти — караше Ваймс да си мисли за езеро, което няколко години са използвали, за да изхвърлят алхимични отпадъци, а после са го пресушили.
Малки дракони подсвиркваха и скимтяха към него откъм кошарите от двете страни на пътеката. Няколко развълнувани струйки пламък опърлиха космите по голите му пищялки.
Откри Сибил Рамкин с две от безбройните млади жени в бричове, които й помагаха да се грижи за Обителта. По принцип се казваха Сара или Ема и всичките изглеждаха еднакви на Ваймс. Бореха се с нещо, което приличаше на разярен чувал. Сибил вдигна поглед, щом той ги приближи.
— А, ето го и Сам — каза тя. — Дръж това, малко е.
Ръгнаха чувала в ръцете му. В същия миг един нокът се отпра от дъното на чувала и ожули нагръдника му в енергично желание да го изкорми. Една глава със заострени уши си проби път от другия край, две огнени червени очи се фокусираха за кратко, една озъбена уста зина цяла и струя зловонна пара се изля върху него.
Лейди Рамкин сграбчи победоносно долната челюст и пъхна другата си ръка чак до лакътя вътре в гърлото на малкия дракон.
— Хванах те! — Тя се обърна към Ваймс, който все още стоеше вцепенен от шока. — Малкото дяволче не искаше да си изпие варовиковото хапче. Гълтай. Гълтай! Така! Я да видим има ли тук някое добро момче? Можеш да го пуснеш вече.
4
От гледна точка на видовете като цяло. Не от гледната точка на дракона, който сега се приземява, раздробен на парчета, наоколо по пейзажа.