Обадих му се на следващата вечер. Нормално би било да изчакам още малко. Не би трябвало да го насилвам. Но все пак аз вече бях инвестирал в него. Обедът ми струваше единайсет долара, да не споменавам за бакшиша от четвърт долар, и затова, естествено, бях неспокоен. Би могъл да си представиш.
— Готлиб — попитах аз. — как върви романът?
— Чудесно — разсеяно отвърна той. — Няма проблеми. Написал съм двадесет страници и при това доста добри като материал.
И все пак гласът му звучеше странно, сякаш имаше нещо друго на ум. Аз го попитах:
— А защо не скачаш от радост?
— Заради романа? Не ставай глупав. Файнбърг, Залцбърг и Розенбърг ми се обадиха.
— От твоята рекламна… твоята бивша рекламна фирма?
— Да. Не всичките, разбира се. Но самият г-н Файнбърг ме помоли да се върна.
— Уверен съм, Готлиб, че си му казал точно докъде…
Но Готлиб ме прекъсна.
— Явно от фирмата за освежителя на въздуха са пощурели от проекта ми. Щели да го използват и искали да възложат поредица от реклами — за телевизията, както и за печата, а авторът на първата реклама да организира кампанията. Изтъкнали, че онова, което съм направил, е смело и бие право в целта и че напълно съответства на сегашното десетилетие, на 80-те години. Казали, че искат да им се направи незапомнена реклама и затова имали нужда от мен. Естествено аз отговорих, че ще обмисля предложението им.
— Това е грешка, Готлиб.
— Трябва да се държа на положение, за да поискам повишение, при това съществено повишение. Не съм забравил жестоките думи, които ми каза Файнбърг, когато ме изхвърли — нещо на идиш.
— Парите са боклук, Готлиб.
— Разбира се, Джордж, но искам да видя за колко боклук ще говорим.
Не бях особено разтревожен. Знаех как наранява чувствителната душа на Готлиб съчиняването на реклами и колко привлекателна е лекотата, с която би написал романа. Трябваше само да се изчака и (да изковем нова фраза) да се остави природата да си свърши своето.
Наскоро след това се появи рекламата за освежителя на въздуха и бързо постигна огромен успех сред публиката. „Ти вонята намали“ стана любим израз на американската младеж и всяко нейно повтаряне бе така или иначе реклама на продукта.
Сигурно и ти ще си спомниш тази мода — ама, разбира се, защото помня, че бланките за отхвърляне на предложено произведение съдържат тази фраза и бяха станали de rigueur3 в периодичните издания, за които ти се опитваш да пишеш и кой знае колко пъти си ги получавал.
Появиха се и други подобни реклами, все така сполучливи.
И изведнъж всичко ми стана ясно. Азазел се беше постарал да придаде на Готлиб такава мозъчна нагласа, която му даваше възможност да удовлетворява публиката с писането си, но тъй като е дребен и незначителен, той не е бил способен да настрои мозъка му само за романи. Възможно е Азазел дори и да не е знаел какво е това роман.
Е, имаше ли някакво значение?
Не мога да кажа, че Готлиб се зарадва, когато, прибирайки се вкъщи, ме завари пред прага си, но не беше загубил дотолкова срам, че да не ме покани вътре. С известно задоволство констатирах, че той не би могъл да не ме покани на вечеря, въпреки че се опита (нарочно, предполагам) да съсипе удоволствието, като ме накара да подържа Готлиб-младши доста време. Беше ужасно преживяване.
След вечерята, когато останахме насаме в трапезарията, аз попитах:
— И колко боклук изкарваш сега, Готлиб?
Той ме изгледа с упрек.
— Не наричай парите боклук, Джордж. Това е неуважително. Приемам, че петдесет хиляди годишно може и да са боклук, но сто хиляди годишно плюс някои много задоволителни добавки вече е финансово положение. И нещо повече, скоро ще създам собствена фирма и ще стана мултимилионер, а на такова равнище парите се превръщат в добродетел — или в сила, което е едно и също според мен. Със силата си аз ще бъда в състояние да изхвърля Файнбърг от бизнеса. Това ще му е за урок, задето се е обръщал към мен с изрази, които никой джентълмен не би използвал. Да знаеш случайно какво означава „шмендрик“, Джордж?
Не можех да му помогна. Имам познания по много езици, но урду не е сред тях.
— Значи си станал богат — подхвърлих аз.
— И възнамерявам да стана още по-богат.
— В такъв случай, Готлиб, бих ли могъл да ти напомня, че това стана само седмица след като аз се съгласих да те направя богат, по същото време, когато ти обеща в замяна да ми дадеш половината от спечеленото?
Веждите на Готлиб се сключиха в сърдита черта.
— Така ли си направил? Това ли съм обещал?
— Ами, да. Признавам, че това е нещо, което лесно може да се забрави, но за щастие всичко е изложено в писмен вид — в замяна на оказани услуги — подписи — нотариална заверка и всичко, както си му е редът. Случайно нося в себе си и фотокопие от споразумението.