Новото ни жилище се намираше на третия етаж в къща на улица „Уест Броуд“. Една пресечка по-надолу по хълма, недалеч от универсалния магазин на Теди и магазина за строителни материали на Бърет, се простираше обширен запустял терен с бунище в далечния край, пресечен от железопътни релси по средата. Това е едно от местата, на които продължавам да се връщам във въображението си; то се появява отново и отново в романите и разказите ми под най-различни имена. Децата в „То“ го наричат пустошта, а ние го наричахме джунглата. Дейв и аз го проучихме скоро след като се бяхме заселили в Стратфорд. Беше лято. Беше прекрасно. Вече бяхме навлезли доста навътре в зелените потайности на това страхотно място за игра, когато бях споходен от една неотложна човешка потребност.
— Дейв — казах аз, — трябва да се прибираме! Напъва ме! — (Това бе изразът, с който ни бяха научили да описваме тази специфична телесна нужда.)
Дейвид не искаше да чуе.
— Иди в храстите — отвърна той. Щеше да отнеме поне половин час да се върне с мен вкъщи. Нямаше намерение да губи толкова скъпоценно време, само защото на малкото му братче му се е доакало.
— Не мога! — извиках аз, ужасен от идеята. — Няма с какво да се избърша!
— Разбира се, че има — отвърна Дейвид. — Избърши се с листа. Така са правели каубоите и индианците.
Тъй или иначе, в този миг навярно вече бе прекалено късно да се връщам вкъщи. Мисля, че не ми оставаше друг избор. Освен това бях очарован от идеята да акам като каубой. Представих си, че съм Хопалонг Касиди, който клечи в храстите с извадено оръжие, защото не иска да го изненадат дори в такъв интимен момент. Свърших си работата, като не забравих да приложа метода за почистване, предложен от брат ми. Грижливо си избърсах дупето с лъскави зелени листа. По-късно се оказа, че това било отровен бръшлян.
Два дни по-късно кожата ми от подколенните ямки до лопатките почервеня като огън. Пенисът ми бе пощаден, обаче тестисите ми пламтяха като фарове. Задникът ме сърбеше чак до гръдния кош. Най-зле обаче пострада ръката, с която се бях избърсал: поду се като лапата на Мики Маус, след като Доналд Дък я бе фраснал с чук, а между пръстите се появиха огромни мехури. Когато се спукаха, в суровата розова плът останаха дълбоки бразди. Шест седмици трябваше да си правя хладки бани с нишесте, чувствайки се нещастен, унизен и глупав. През отворената врата чувах майка ми и брат ми да се смеят, докато слушаха по радиото Питър Трип2 и играеха сантасе.
10
Дейв беше страхотен брат, но прекалено умен за своите десет години. Това непрекъснато му навличаше неприятности и по някое време (може би след като си бях избърсал задника с отровния бръшлян) той осъзна, че е възможно братчето Стиви да дели с него отговорността за белите му. Дейв никога не ме молеше да поемам цялата вина за често виртуозните му номера, защото не беше нито подмазвач, нито страхливец, но при не един случай волю-неволю я споделях. Може би затова и двамата загазихме, когато Дейв прегради потока, който течеше през „джунглата“, и така наводни долния край на улица „Уест Броуд“. Желанието за споделена отговорност обясняваше защо и двамата рискувахме живота си, докато изпълнявахме неговия училищен природонаучен проект с възможен летален изход.
Трябва да е било през 1958 година. Аз посещавах началното училище, а Дейв учеше в прогимназията на Стратфорд. Мама работеше в пералнята и беше единствената бяла жена сред служителките. Точно там се намираше, захранвайки с чаршафи пресата за изцеждане на прането — в деня, в който Дейв построи проекта си за природонаучната изложба. По-големият ми брат спадаше към онези момчета, които не се задоволяваха да чертаят диаграми върху милиметрова хартия или да майсторят „Къщата на бъдещето“ от пластмасови кубчета и боядисани рула тоалетна хартия. Дейв винаги се стремеше към звездите. Проектът му онази година се казваше „Електромагнитът супер-дупер на Дейв“. Брат ми имаше голяма слабост към неща, които бяха супер-дупер3 и към такива, които включваха името му: тази негова мания достигна своя връх с „Дейв Раг“4, на който ще се спра след малко.
Във всеки случай първият експеримент с електромагнита съвсем не беше толкова „супер-дупер“. А може би просто не проработи, не помня точно. Идеята за него бе почерпена от истинска книга, следователно не бе плод на фантазията на Дейв. Състоеше се от следното: трябваше да се намагнитизира един гвоздей, като се търка в магнит. Според книгата магнитното зареждане на гвоздея щеше да бъде слабо, но достатъчно, за да се вдигнат няколко железни стърготини. След този опит гвоздеят трябваше да се увие в медна жица и двата края на жицата да се прикрепят към изводите на суха батерия. В книгата пишеше, че електричеството усилва магнетизма, така че да могат да се привлекат повече железни стърготини.
2
Популярен нюйоркски дискожокер от края на 50-те години на миналия век, известен с рекорда си по безсъние; прекарва буден 201 часа и 10 минути без прекъсване. — Б.пр.