„Струва ни се — пише той, — че господ бог, напротив, е трябвало да заповяда на човека, негово творение, да яде колкото е възможно повече плодове от «дървото за познаване добро и зло», защото щом веднъж бог му е дал глава, която мисли, трябвало е да го учи, и още повече налагало се е да го накара да познава доброто и злото, за да може да изпълнява добре задълженията си. Забраната е била безсмислена и жестока. Стократно по-лоша, отколкото ако бог беше дал на човека стомах, който не може да приема храна.“
Друго съображение, което веднага се натрапва, е, че господ бог очевидно е имал задна мисъл и в края на краищата е бил доволен от падението на човека. Изобщо Адам е имал право да му каже:
— Скъпи ми бащице боже! Ако не се лъжа, добро е това, което е нравствено хубаво, което ви се харесва; а зло — обратно, е това, което е лошо и което не ви се харесва. Така ли е, или не е така?
— Съвсем вярно, синчето ми — би отговорил „създателят“.
— В такъв случай — би могъл да продължи Адам — позволете ми да науча какво е зло, за да мога да го избягвам. Иначе защо е тук това дърво, щом като не бива да го докосвам?
Вместо бога обаче отговарят онези, които се прикриват с неговото име.
— Бог — казват те — е поставил на изпитание зараждащото се човечество. Той е искал да види дали Адам ще му се подчинява, когато поиска от него едно незначително лишение.
Но и това твърдение се опровергава лесно. Според богословските умувания бог е всезнаещ — той знае и бъдещето. Тогава той е трябвало да предвиди какво ще се случи. Та нали нищо не става без неговата воля. Значи бог сам е искал създадените от него хора да съгрешат — това не подлежи на никакво съмнение.
По-нататък цялата тази история се обръща наистина срещу бога. Ето какво казва книгата „Битие“:
„Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които господ бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза бог да не ядете от никое дърво в рая?
Жената отговори на змията: плодове от дърветата можем да ядем. Само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете.
Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.
Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той“ (Битие, гл. 3, ст. 1–6).
Най-поразителното в този разказ е, че думите на „змията“, разговорът й с жената, дори самият факт, че „змията“ говори с езика на прародителите, не са представени от автора като нещо свръхестествено, като чудо, нито дори като алегория. Книгата „Битие“ съвсем естествено си представя „змията“ само като змия. Това влечуго, пълно с хитрости и съблазън, става изкусител на жената, обяснява й се с лекота, на която би завидял всеки женкар, който има намерение да използва доверчивостта на някоя добродушна наивница.
Змията е толкова натуралистично описана в Библията, че християнските богослови, като сметнали за неправдоподобна тази версия, намерили за нужно да внесат в библейската приказка своя поправка. Тази поправка обаче изменя всичко, което е изложено в книгата „Битие“ по този повод, и се намира в пълно противоречие с Библията. Според тази поправка, колкото хитра, толкова и благочестива, самият дявол бил взел образа на змия и съблазнил жената на Адама. Тъй извъртели работата богословите, така учат те и сега.
Това тълкование е мошеническа фалшификация на книгата „Битие“. Първо, нито една дума от текста на оригинала не дава повод за такова тълкуване. Второ, между различните автори на старозаветната книга Библия има само двама, които споменават за дявола: авторът на Книгата на Иов, според когото в един прекрасен ден дяволът започнал да спори с бога в небесата, а също и авторът на Книгата на Товит, който говори за беса Асмодей, влюбен в някоя си Сара: той удушил един след друг седемте мъже, за които последователно се била женила тя. Обаче тези две книги се появяват съвсем в края на Библията и нито в тях, нито в някои други има и думица за Сатаната Луцифер — дявола, когото църковниците изваждат всеки път, когато им потрябва да придадат по-голяма острота и увлекателност на религиозните легенди. В Библията никъде не се среща попската приказка за Сатаната, въстанал срещу бога и победен от архангел Михаил. Това, както впрочем и всичко, което се отнася до дявола, е било измислено много по-късно, след като отдавна вече са били съставени старозаветните книги на Библията13.
От друга страна, някои шеговити коментатори, философи скептици, като търсели малко лекомислена символика, превърнали знаменитото „дърво за познаване добро и зло“ в ябълка; те предположили, че целият този епизод има за цел да разкаже, че госпожа Адам, която още не познавала любовта, получила първия урок за нея от дявола съблазнител, превърнал се за този случай в змия.
13
Луцифер — прието в римокатолическата църква название на „нечистия дух“, дявола, сатаната, който има и много други названия: Велзевул, Асмодей, бяс, дявол, дух на тъмнината и т.н. Необходимо е да се приведат тук още няколко данни за сатаната във Вехтия завет. Дори там, където сатаната се споменава под съвременно название, той далеч не е такъв, какъвто впоследствие го направили християнските легенди. Библейският дявол съвсем не е враг на бога: той е негов послушен слуга, негов чиновник ангел. Във Вехтия завет няма дори възможност за действие на дявола в духа на съвременните християнски понятия. Всичко прави бог, изпращайки и добро, и зло. „Става ли в град злополука, която да не е допуснал господ?“ (
Във Вехтия завет никъде повече не се говори нещо, което би могло да се свърже със съвременните представи на християнските богослови за дявола. Споменаването на дявола в неканоническата книга „Премъдрост Соломонова“ (