Мистър Сатъртуейт, като някакво малко птиче с разрешена перушина, щъкаше напред-назад пред селския гараж, докато шофьорът му се съветваше на нисък глас с местния експерт.
— Най-малко половин час — гласеше авторитетно изреченото заключение.
— И то при късмет — уточни Мастърс, шофьорът. — По-скоро четиридесет и пет минути, ако питате мен.
— Кое е това… място, между другото? — попита сърдито мистър Сатъртуейт. Като джентълмен, зачитащ чувствата на другите, той замени с думата „място“ израза „забравена от Бога дупка“, който бе понечил да употреби.
— Къртлингтън Малет.
Мистър Сатъртуейт не се почувства много по-осведомен и все пак името му се стори някак познато. Той се огледа наоколо отчаяно. Къртлингтън Малет като че ли се състоеше от една крива улица с гараж и поща от едната страна, а от другата — три магазина, в които не бе ясно какво се продава. Но по-надолу по пътя мистър Сатъртуейт забеляза нещо, което поскърцваше и се люлееше от вятъра, и настроението му се повиши малко.
— Виждам, че тук има странноприемница — отбеляза той.
— „Звънчетата на клоуна“ — рече човекът от гаража. — Ей там.
— Ако бих могъл да предложа, сър — започна Мастърс, — защо да не я посетите? Сигурно ще ви поднесат някакво ястие, е, разбира се, не от тези, с които сте свикнали. — Той замълча благоразумно, тъй като мистър Сатъртуейт беше свикнал с най-добрите ястия на континентални готвачи и имаше на свое разположение един cordon bleu2, на когото плащаше баснословна заплата.
— Няма да можем да продължим пътя си поне четиридесет и пет минути, сър. Сигурен съм. А вече минава осем часа. Бихте могли да се обадите на сър Джордж Фостър от странноприемницата и да го уведомите какви са причините за забавянето ни.
— Май си въобразяваш, че можеш да уреждаш всичко, Мастърс — остро забеляза мистър Сатъртуейт.
Мастърс, който си въобразяваше точно това, почтително замълча.
Мистър Сатъртуейт, въпреки силното си желание да отхвърли всяко отправено му предложение, в такова настроение бе, все пак погледна към поклащащия се знак на странноприемницата с известно вътрешно одобрение. Въпреки че апетитът му не надвишаваше този на едно птиче, той бе епикуреец, а дори и такива хора огладняват.
— „Звънчетата на клоуна“ — повтори замислено той. — Странно име за странноприемница. Не съм сигурен дали съм го чувал.
— И посетителите му са странни — осведоми ги местният човек, който се беше привел над кормилото и гласът му прозвуча приглушено и неясно.
— Странни ли? — възкликна мистър Сатъртуейт. — Какво имате предвид?
Другият като че ли сам не знаеше какво има предвид.
— Хора, които идват и си отиват. От този тип — каза той неопределено.
Мистър Сатъртуейт си помисли, че посетителите на една странноприемница, почти винаги са хора, които „идват и си отиват“. На определението явно не достигаше конкретност. Но въпреки това любопитството му се събуди. Все някак трябваше да убие четиридесет и пет минути. Дали в „Звънчетата на клоуна“ или някъде другаде — все едно.
С обичайните си ситни стъпки той тръгна надолу по улицата. Чу се далечна гръмотевица. Механикът погледна нагоре и каза на Мастърс:
— Наближава буря. Усещам я във въздуха.
— Божичко! — простена Мастърс. — А трябва да минем още четиридесет мили.
— О! — възкликна събеседникът му. — По-добре не бързайте. Няма да поискате да продължите пътя си, преди да премине бурята. Този ваш малък началник не изглежда любител на пътуването сред бури и мълнии.
— Дано го обслужат добре там — промърмори шофьорът. — Самият аз не бих се отказал от нещо за хапване.
— Бил Джоунс си го бива — каза човекът от гаража. — Кухнята му е добра.
Мистър Джоунс, широкоплещестият петдесетинагодишен съдържател на „Звънчетата на клоуна“, в този момент сияеше подкупващо пред дребничкия мистър Сатъртуейт.
— Мога да ви поднеса хубава пържола, сър, и пържени картофи, и достатъчно добро за един джентълмен сирене. Насам, сър, към трапезарията. Нямаме много посетители в момента, тъкмо си отидоха господата, които бяха тук на риболов. Скоро отново ще имаме посетители за ловния сезон. Сега тук е само един джентълмен на име Куин…
Мистър Сатъртуейт замръзна на мястото си.
— Куин? — повтори той развълнувано. — Куин ли казахте?