Появата й в казиното предизвика сензация.
— Вашата приятелка графинята трудно ще я надмине — промърмори мистър Куин на ухото на мистър Сатъртуейт.
Последният кимна. Беше любопитен да види как ще се справи графинята.
Тя се появи късно и тих шепот се понесе наоколо, докато се отправяше към една от централните маси за рулетка.
Беше облечена в бяло — само една права роба от марокен, каквато би облякла някоя дебютантка в обществото. По Блестящо белите й бели ръце и шия нямаше никакви украшения. Не носеше нито едно бижу.
— Умно — одобри незабавно мистър Сатъртуейт. — Показва, че съперничеството е под достойнството й и открито пренебрегва конкурентката си.
Той се приближи и застана до масата. От време на време се забавляваше, като залагаше. Понякога печелеше, но по-често губеше.
Крайната дузина породи страхотно оживление. Числата 31 и 34 се падаха отново и отново. Залозите се сипеха в този край на масата.
Усмихнат, мистър Сатъртуейт направи последния си залог за вечерта, като постави максимума на 5.
Графинята на свой ред се наведе и постави максимума на 6.
— Faites vos jeux3! — провикна се дрезгаво крупието. — Rien ne va plus. Plus rien4.
Топчето се завъртя, бръмчейки весело. Мистър Сатъртуейт си помисли: „За всеки от нас играта означава различно нещо. Мъчителни надежди и отчаяние, скука, лениво забавление, живот и смърт.“
Щрак!
Крупието се наведе напред, за да погледне.
— Номер пет, червено, нечетно.
— Мистър Сатъртуейт спечели!
Крупието събра останалите залози и побутна печалбата на мистър Сатъртуейт към него. Той протегна ръка да я вземе. Графинята също посегна. Крупието гледаше от единия към другия.
— За мадам — каза той рязко.
Графинята взе парите. Мистър Сатъртуейт се отдръпна. Той си оставаше джентълмен. Графинята го погледна в очите и той отвърна на погледа й. Един-двама от хората наоколо посочиха на крупието грешката му. Но той поклати глава нетърпеливо. Беше решил. Дрезгавият му глас се разнесе отново:
— Залагайте, дами и господа.
Мистър Сатъртуейт се върна при мистър Куин. Под безупречното си поведение той скриваше силно възмущение. Мистър Куин го изслуша съчувствено.
— Лошо — каза той, — но такива неща се случват. По-късно ще се срещнем с вашия приятел Франклин Ръдж. Уреждам малко вечерно празненство.
Тримата мъже се срещнаха в полунощ и мистър Куин обясни плана си.
— Ще играем на „Храсти и пътеки“ — започна той. — Избираме място за срещата си, после всеки излиза навън и честта го задължава да покани първия срещнат.
Франклин Ръдж сметна идеята за забавна.
— И какво става, ако не приемат?
— Трябва да използвате всичките си способности за убеждаване.
— Така да бъде. И къде е мястото на срещата?
— Едно малко бохемско кафене, където се посещава от странни гости. Казва се „Льо Каво“.
Той обясни местоположението му и тримата се разделиха. Мистър Сатъртуейт имаше късмета веднага да се натъкне на Елизабет Мартин и с радост я покани. Стигнаха до „Льо Каво“ и се спуснаха в нещо като мазе, където намериха подредена маса за вечеря, осветена от старомодни свещници.
— Ние сме първите — каза мистър Сатъртуейт. — А, ето го и Франклин…
Той рязко спря. С Франклин беше графинята. Моментът беше деликатен. Елизабет прояви по-малко такт, отколкото бе способна. Графинята като светска жена остана на висота.
Последен дойде мистър Куин. Придружаваше го дребен, мургав, спретнато облечен човек, чието лице се стори познато на мистър Сатъртуейт. След малко той го разпозна. Беше крупието, който по-рано тази вечер беше направил такава непростима грешка.
— Позволете ми да ви представя на компанията, мосю Пиер Воше — каза мистър Куин.
Дребният мъж изглеждаше смутен. Мистър Куин бързо и непринудено го запозна с останалите. Вечерята бе поднесена. Чудесна вечеря. Виното пристигна — прекрасно вино. Сковаността в атмосферата донякъде се стопи. Графинята мълчеше, както и Елизабет. Франклин Ръдж стана разговорчив. Впусна се да разказва различни истории — не вицове, а сериозни случки. А мистър Куин тихо и незабелязано доливаше чашите с вино.