— Не знам… е, вероятно… не…
Мистър Сатъртуейт си спомни Мадж и Роджър Греъм… Лицето на Мейбъл на лунната светлина — нейното блажено, неземно щастие…
— Не — призна той. — Не, може би смъртта не е най-голямото зло…
Спомни си смачкания син шифон на роклята й, който му беше заприличал на перата на птица… Птица със счупено крило…
Когато вдигна поглед, видя, че е сам. Мистър Куин го нямаше.
Но беше оставил нещо след себе си.
На седалката имаше една грубо издялана птица от някакъв бледосин камък. Статуетката може би нямаше особени художествени достойнства, но притежаваше нещо друго.
Притежаваше неуловимо приказно очарование.
Така каза мистър Сатъртуейт, а той беше познавач.
Глава XI
Краят на света
Мистър Сатъртуейт беше дошъл в Корсика заради херцогинята. Беше необичайно преживяване за него. На Ривиерата се чувстваше сигурен за удобството си, а удобството означаваше много за мистър Сатъртуейт. Но макар че обичаше удобството, той обичаше и херцогинята. По свой безобиден, джентълменски и старомоден начин, мистър Сатъртуейт беше сноб. Харесваше каймака на обществото. А Херцогинята на Лийт беше най-истинска херцогиня. Нямаше разни чикагски месари в родословното й дърво. Беше дъщеря на херцог и съпруга на друг херцог.
Иначе беше доста раздърпана стара дама, която обичаше да носи украшения от черни мъниста по дрехите си. Имаше изобилие от диаманти в старомодни инкрустации и ги носеше така, както и майка й някога — безразборно накичени по нея. Някой веднъж беше предположил, че херцогинята стои насред стаята, а камериерката й я замеря с брошки, както й дойде. Тя щедро даряваше благотворителни организации, грижеше се добре за своите наематели и близки, но беше невероятно стисната за дребни суми. Молеше приятелите си да я карат с колите си и пазаруваше в евтини магазини.
На херцогинята и бе хрумнала прищявката да отиде в Корсика. Кан я отегчаваше и беше влязла в неприятен спор със собственика на хотела относно цената на стаите й.
— Вие ще дойдете с мен, Сатъртуейт — заяви решително тя. — Няма защо да се страхуваме от скандали на нашата възраст.
Мистър Сатъртуейт беше доста поласкан. Никой никога не беше споменавал скандал във връзка с него дотогава. Беше твърде незабележителен. Скандал… и херцогиня — пикантно!
— Много е живописно — каза херцогинята. — Бандити и разни други такива. И е невероятно евтино — така съм чувала. Мануел беше определено нагъл тази сутрин. Тези хотелиери имат нужда някой да ги постави на мястото им. Не могат да очакват при тях да идват хората от висшето общество, ако продължават така. Казах му го направо.
— Според мен — вметна мистър Сатъртуейт — дотам може да се лети удобно. От Антиб.
— Сигурно излиза доста скъпичко — отбеляза остро графинята. — Нали ще се осведомите?
— Разбира се, ваша светлост.
Мистър Сатъртуейт беше все още в приповдигнато настроение, въпреки че неговата роля явно щеше да бъде тази на куриер, ползващ се с благоволение.
Когато научи цената на полета със самолет, графинята твърдо отказа.
— Да не мислят, че ще платя такава безбожна сума, само за да се кача в една от отвратителните им опасни машини?
Така че заминаха с кораб и мистър Сатъртуейт прекара десет часа в много неприятни условия. Като начало, тъй като корабът отплаваше в седем, той реши, че на борда ще поднесат вечеря. Но нямаше никаква вечеря. Корабът беше малък, а морето — бурно. Мистър Сатъртуейт пристигна в Аячо рано сутринта ни жив, ни умрял.
Графинята, напротив, беше съвсем свежа. Нямаше нищо против неудобството, ако по този начин усещаше, че пести пари. Ентусиазирано обсъждаше гледката на кея — с палми и изгряващо слънце. Като че ли цялото население се беше събрало за пристигането на кораба. Спускането на трапа беше посрещнато с развълнувани викове и указания от всички посоки.
— On dirait que jamais avant on n’a fait cette manoeuvre la5! — обади се един пълен французин, застанал до тях.
— Камериерката ми цяла нощ страда от морска болест — обяви херцогинята. — Това момиче е пълна глупачка.
Мистър Сатъртуейт се усмихна измъчено.
— На това му казвам прахосване на добра храна — продължи херцогинята напористо.
— Получила ли е някаква храна? — попита мистър Сатъртуейт завистливо.