Аз помълчах няколко минути, докато се мъчех да преценя казаното от Поаро. Струваше ми се, че той се хвана по най-безразсъден начин за прибързани изводи, но въпреки това тайно бях убеден, че е прав. Бях под влиянието на изключителния му усет към правилните решения. Но все пак ми се струваше, че трябва да се докажат още много неща.
— Ами ако никой не е знаел за годежа? — възразих аз.
— Как ли не! Все някои е знаел. Всъщност винаги някой знае. Ако не знаят, досещат се. Мадам Райс е по дозирала. Мадмоазел Ник допусна, че тя е подозирала. Може мадам да е намерила начин да превърне подозренията си в сигурност.
— Как?
— Е, преди всичко, трябва да е имало писма от Майкъл Ситън до мадмоазел Ник. Те са били сгодени доста време. А най-добрата й приятелка я нарече много меко „нехайна“. Тя оставя всичко където завари. Съмнявам се дали изобщо е заключвала нещо през целия си живот. О, да, положително е имало начин да го провери.
— И Фредерика Райс е знаела за завещанието, което направила приятелката й?
— Без съмнение! О, да, кръгът се стеснява. Спомняте ли си моя списък, списъкът на лица, означени от „А“ до „Й“? Той се съкрати само на две лица. Аз изключвам слугите. Изключвам капитан Чаленджър, макар и за час и половина да е стигнал тука от Плимут, а разстоянието е само тридесет мили. Изключвам мосьо Лазаръс, който предложил петдесет лири за картина, струваща само двадесет. Изключвам австралийците, тия толкова мили и сърдечни хора. В списъка ми остават само двама души.
— Едната е Фредерика Райс — бавно казах аз.
Пред мене се мярнаха нейното лице, златистата коса, бледите й нежни черти.
— Да. Тя се очертава много ясно. Колкото и нехайно да е било съставено завещанието на мадмоазел, мадам е била посочена по най-безусловен начин като наследница на всичко оставащо след поименното разпределение. С изключение на Крайната къща тя щеше да наследи всичко. Ако снощи вместо мадмоазел Маги беше застреляна мадмоазел Ник, днес мадам Райс щеше да е богата жена.
— Просто не мога да повярвам!
— Просто не можете да повярвате, че една красива жена може да бъде убийца, така ли? Зарад това често възникват малки затруднения със съдебните заседатели. Но може и да сте прав. Има още един заподозрян.
— Кой?
— Чарлз Вайз.
— Но той наследява само къщата.
— Да, но може да не знае това. Той ли е съставял завещанието на мадмоазел? Май че не. Ако го беше съставял, то щеше да се пази от него, а не „да се търкаля кой ли знае къде“ или как иначе го каза мадмоазел. Тъй че, както виждате, Хейстингс, много е вероятно Вайз да не знае нищо за това завещание. Може да е убеден, че тя изобщо няма никакво завещание и че в такъв случай той ще я наследи като най-близък сродник.
— Знаете ли — рекох аз, — това ми изглежда много по-вероятно.
— Виновен е романтичният ви дух, Хейстингс. Престъпният адвокат! Позната фигура в романите. Ако освен това, че е адвокат, притежава и безстрастно лице, това прави работата почти сигурна. Вярно е, че в известим отношения Вайз отговаря на условията повече, отколкото мадам. За него е по-допустимо да е знаел за револвера и е по-допустимо да го е използувал.
— И да е бутнал камъка по надолнището.
— Може би. Макар че, както вече ви казах там много нещо може да се направи с подходящ лост. А това, че камъкът бил тласнат в неподходящ момент и поради това не улучил мадмоазел, подсказва повече участието на една жена. Хрумването да се повреди колата по замисъл подхожда на мъж, при все че в днешните времена много жени са не по-лоши механици от мъжете. От друга страна, в теорията има две-три празноти против виновността на мосьо Вайз.
— Като?…
— За него е по-малко вероятно да е знаел за годежа, отколкото мадам. А има и друго нещо. Действията му са били твърде прибързани.
— Какво имате пред вид?
— Ами до снощи не е било сигурно, че Ситън е загинал. Да действува необмислено, без нужната сигурност, изглежда много нехарактерно за един юридически ум.
— Да — казах аз. — Прибързаните изводи са по-присъщи за една жена.
— Точно така. Ce que femme veut, Dieu veut62. Те така смятат.
— Как е оцеляла Ник, това е наистина изумително. Като че ли направо не е за вярване.
И изведнъж си спомних тона, с който Фредерика беше казала: „Животът на Ник е омагьосан.“
Това ме накара да потреперя.
— Да — рече замислено Поаро. — И то ни най-малко не се дължи на мене. Което е унизително.
— Провидение… — промърморих аз.
— Ах, mon ami, аз не бих стоварвал на гърба на добрия господ бремето на човешките прегрешения. Вие го изрекохте с гласа, с който възнасяте благодарности на бога в неделя сутрин на черква, без да си дадете сметка за истинското значение на думите си, а именно, че le bon Dieu63 е убил госпожица Маги Бъкли.
62
Ce que femme veut, Dieu veut (фр.) — Каквото пожелае жената, и господ го желае. — Б.пр.