— О, Боже! — проплака тя. — Шарън! Шар, ела тук! Бързо…
Писъкът на Шарън я прекъсна. Крис погледна към нея с пребледняло лице и я видя да гледа надолу през прозореца, стиснала лицето си с длани.
— Шар, какво има?
— Карас! Отец Карас! — истерично извика Шарън и изхвръкна от стаята.
Крис стана и бързо пристъпи до прозореца. Погледна надолу. Сърцето й спря. Карас лежеше сгърчен и окървавен в подножието на стълбището към улица M, а наоколо вече се струпваха хора.
Крис гледаше с разширени очи и се мъчеше да раздвижи устни. Да проговори. Не успя.
— Мамо?
Слаб, тъничък, треперещ глас я молеше да се обърне. Крис завъртя глава съвсем леко. Не смееше да повярва. После гласът се раздаде отново. Гласът на Ригън.
— Мамо, какво става? Ела тук! Страх ме е, мамо! Моля те! Моля те! Ела тук!
Крис се обърна, видя сълзите в детските очи и изведнъж се втурна към леглото с ридания.
— Ригс! Детенцето ми! Малката ми! О, Ригс, ти си, наистина си ти!
Долу Шарън изтича трескаво към общежитието на йезуитите, където настоя незабавно да види Дайър. Той веднага дойде на рецепцията и тя му разказа всичко. Дайър пребледня.
— Повикахте ли линейка? — попита той.
— О, Боже! Не се сетих!
Дайър бързо заръча на дежурния да телефонира, после изскочи навън заедно с Шарън. Пресякоха улицата. Спуснаха се надолу по стъпалата.
— Пуснете ме, моля! Направете път!
Докато си пробиваше път през зяпачите, Дайър чу откъслечни, безразлични коментари: „Какво е станало?“
— „Някакъв тип паднал по стълбите.“ „Трябва да е бил пиян. Цял е омазан с повърнато.“ „Да тръгваме, ще закъснеем.“
Най-сетне Дайър стигна до средата на кръга и за един безкраен, сърцераздирателен миг замръзна в незнайното измерение на скръбта, където всяко дихание носи болка. Карас лежеше сгърчен по гръб и около главата му се разливаше кървава локва. Странно блестящите му очи гледаха втренчено към небето, сякаш търпеливо изчакваха да изгреят звездите на някакъв примамлив и тайнствен хоризонт. Но сега очите се завъртяха към Дайър. В тях пламтеше възторг. И може би усещане за победа.
После в очите трепна молба. За нещо много важно и спешно.
— Отдръпнете се! Разотивайте се!
Полицай.
Дайър се отпусна на колене и ласкаво положи ръка върху смазаното, окървавено лице. Беше порязано на толкова много места! От ъгъла на устните се стичаше кръв.
— Деймиън…
Дайър помълча, за да прогони треперенето в гласа си и отново видя в очите на Карас онзи лек, страстен блясък… и топла молба. Приведе се над него.
— Можеш ли да говориш?
Изведнъж Карас вдигна ръка към китката му. Хвана я и леко стисна.
Едва сдържайки сълзите, Дайър се приведе още по-близо, почти докосна с устни ухото на Карас и попита:
— Искаш ли сега да се изповядаш, Деймиън?
Карас отново стисна ръката му.
— Съжаляваш ли за всичките си грехове пред Всевишния Бог?
Ръката бавно се отпусна; после стисна.
Дайър се отдръпна назад, бавно прекръсти Карас и с вълнение изрече словата на опрощението:
— Ego te absolvo…12
Огромна сълза се търкулна от окото на Карас, и Дайър усети как пръстите стискат ръката му още по-силно, без да спират, докато довършваше опрощението:
— … In nomine Patris, et Filii, Et Spiritus Sancti. Amen.13
Дайър се наведе отново над Карас. Изчака. Прогони буцата в гърлото си. После прошепна в ухото му:
— Ти…
И млъкна. Пръстите около китката му изведнъж се отпуснаха. Той се отдръпна и видя две очи, изпълнени с мир… и още нещо — нещо като радост и сбъднат копнеж. Очите все още се взираха, но вече не към този свят. Тук за тях нямаше нищо.
Бавно и нежно Дайър затвори клепачите му. Чу в далечината вой на линейка. Понечи да каже „сбогом“, но не успя. Само наведе глава и заплака.
Линейката пристигна. Сложиха Карас на носилка и докато го вкарваха вътре, Дайър се качи и седна до лекаря. Пресегна се и хвана ръката на Карас.
— Вече нищо не можете да сторите, отче — изрече съчувствено лекарят. — Не се терзайте излишно. Недейте да идвате.
Без да откъсва очи от това грубовато, окървавено лице, Дайър поклати глава и тихо отвърна: