— Quomodo mortuus est?
Как умря?
— Inventus est capite reverso.
Намериха го с обърната назад глава.
— Quis occidit eum?
Кой го уби?
— Ригън.
— Quomodo ea occidit ilium? Die mihi exacte!
Как го уби? Кажи ми точно!
— Добре де, стига вълнения за днес — ухили се демонът. — Да, стига толкова, бих казал. Макар че сигурно ще ти хрумне — нали си те знам какъв си, — че като задаваш въпросите на латински, мислено формулираш и отговорите на латински. — Той се засмя. — Разбира се, подсъзнателно. Какво ли щяхме да правим без подсъзнанието, Карас? Виждаш ли накъде бия? Аз изобщо не знам латински! Чета мислите ти! Просто задигнах отговорите от главата ти.
За миг Карас се отчая, виждайки как твърдата му увереност рухва; усети мъчителната болка на засятото в мозъка му съмнение.
Демонът се изкиска.
— Да, знаех, че ще ти хрумне, Карас. Затова толкова те обичам, вкусно залъче, да, затова се радвам на всички интелигентни хора.
Той отметна глава и избухна в див смях.
Мозъкът на свещеника работеше трескаво, търсеше въпроси с повече от един отговор. Но може би аз ще мисля за всички отговори! Добре. Тогава задай въпрос, на който не знаеш отговора! После можеше да провери дали отговорът е верен.
Той изчака смехът да спре и попита:
— Quam profundus est imus Oceanus Indiens?
Коя е най-голямата дълбочина на Индийския океан?
Очите на демона пламнаха.
— La plume de ma tante.6
— Responde Latine.7
— Bon jour! Bonne nuit!8
— Quam…
Карас не довърши. Очите на демона се извъртяха назад и на негово място се появи бръщолевещото същество.
Карас нетърпеливо настоя:
— Искам пак да говоря с демона!
Никакъв отговор. Само тежко дишане от незнаен бряг.
— Quis es tu?9 — кресна повелително той.
Тишина. Дишане.
— Дай да говоря с Бърк Денингс!
Хълцане. Задавено дишане. Хълцане.
— Дай да говоря с Бърк Денингс!
Хълцането продължаваше. Карас тръсна глава, после отиде до креслото, седна, облегна се назад и затвори очи. Напрегнат. Измъчван от съмнения. Чакаше…
Мина време. Карас задряма. Изведнъж той вдигна глава. Не заспивай! Примигвайки с натежалите си клепачи, той погледна Ригън. Вече не хълцаше. Лежеше със затворени очи. Спеше ли?
Той отиде до леглото, наведе се и провери пулса на Ригън, после внимателно огледа устните й. Бяха сухи и напукани. Карас се изправи, изчака още малко, накрая излезе от стаята и слезе в кухнята да потърси Шарън. Завари я да яде супа и сандвич.
— Да ви приготвя ли нещо за ядене, отче? — предложи тя. — Вероятно сте гладен.
— Не, благодаря. Не съм.
Карас седна и се пресегна към бележника и писалката до пишещата машина на Шарън.
— Тя хълцаше — каза той. — Намира ли ви се компазин?
— Да, имаме.
Карас написа нещо в бележника.
— Тази вечер й сложете половин свещичка от двайсет и пет милиграма.
— Добре.
— Започва да се обезводнява — продължи той, — затова препоръчвам венозно хранене. Утре рано сутринта се обадете на някой магазин за медицинско оборудване и поръчайте да ви доставят това. — Той побутна бележника към Шарън. — Засега тя спи, така че сега можете да я подхраните със сустаген.
Шарън кимна.
— Добре, имам грижата.
Тя загреба лъжица супа, обърна бележника и погледна списъка. Карас я гледаше. После се навъси замислено.
— Вие ли й преподавате?
— Да, аз.
— Учили ли сте я на латински?
— Латински? Не, не знам латински. Защо?
— Немски?
— Само френски.
— На какво ниво? La plume de ma tante?
— Горе-долу.
— Но не сте й преподавали немски или латински?
— Не.
— А икономите… говорят ли си понякога на немски?
— Разбира се.
— Пред Ригън?
Шарън сви рамене.
— Случва се, предполагам. — Тя стана и отнесе чиниите в мивката. — Да, дори съм сигурна.
— Учили ли сте някога латински?
Шарън се изкиска.
— Аз? Латински? Никога.