— С Анита учихме заедно в един курс на МИФИ8, а после работихме в един институт, само че в различни лаборатории.
Волков, невзрачен плешив мъж с очила, си спомняше за бившата си съпруга без неприязън, при това Селуянов дори долови нещо като жал в гласа му. Интересно, кого ли жали — себе си, изоставен навремето, или нея, която така и не се е омъжила повече? Животът на самия Волков след развода с Анита се подредил твърде успешно, вторият му брак се оказал здрав и му подарил двама синове, по-големият от които вече завършвал гимназия.
— Струва ми се, че й съчувствате — забеляза Николай. — Защо? Смятате, че е нещастна ли?
— Как да ви кажа… Имам впечатление, че цял живот тя е живяла някак по принуда. Че никога не с разполагала с истинска свобода. Разбирате ли ме?
— Не — откровено заяви Селуянов.
Ами какво да се прави, той наистина не разбираше. Живот по принуда… Как е възможно това?
— Ще се постарая да ви обясня. Вероятно вие знаете от какво семейство е Анита? За баща й, за майка й…
— В течение съм. Баща й е бил художник, майка й — актриса.
— Не сте точен. — Волков едва забележимо се усмихна. — Баща й — известен художник, а майко й — известна актриса. Това е много важен нюанс, аз бих казал — определящ. Майката на Анита е сключила втори брак, който всички, включително и самата Анита, са смятали за скандален. След това тя повече не е играла в киното. Никога. И представете си как се е чувствала Анита, когато постоянно е чувала: „Ау, ти си дъщеря на онази същата Зоя Ритер, а? Ами защо майка ти вече не играе във филми?“. Какво да им отговаря? Истината ли? Че майка й, партиен член, е изневерила на баща й, омъжила се е за автомонтьор, надебеляла е, изгубила си е формата и е била подложена на остракизъм от страна на кинаджийската общественост? Анита просто не е била в състояние да дава подобни обяснения. Срамувала се е от майка си. И още едно изпитание: „Ау, ти ся дъщеря на същия онзи Ритер? Можеш ли да помолиш баща си да намери билет или покана за еди-коя си изложба? Сигурно ти вече си я разгледала, е, как е?“. В онези времена е имало много интересни изложби, сигурно вие си спомняте — ту ще докарат „Мона Лиза“, ту съкровищата от гробницата на Тутанкамон, ту творби на мексикански художници. А Анита не е могла да поиска нищо от баща си.
— Защо?
— Не е общувал с нея. Още щом се разделил с жена си, сякаш забравил, че има дъщеря. Веднага се оженил, много скоро се родило дете. Струва ми се, момче, впрочем не си спомням точно. Ритер с един замах отсякъл от себе си и бившата си съпруга, и дъщеря си. Изпращал издръжката по пощата. С една дума, Анита е имала със семейството си само проблеми. Защото фамилното име е рядко, звучно. Ако беше Иванова или Кузнецова, никой не би й задавал въпроси, а така… много е страдала, горката. А аз много я обичах и нищо не разбирах.
— А какво е трябвало да разбирате?
— Че тя се е омъжила за мен само за да напусне дома си и да си смени фамилното име. Не знам как е сега, но тогава тя така и не беше простила на майка си и не искаше да живее с нея, с новия й съпруг и тяхното общо дете. Но аз я обичах безумно и не виждах нищо съмнително. Оженихме се в трети курс. Тя живя с мен три години, после каза, че иска да се разведем. Естествено моите родители размениха нашия апартамент, всичко както му е редът. Едва тогава започнах да проумявам. Така де, какво представлява Анита? Първата красавица в курса, знае два езика — английски и испански, танцува фламенко, което никое друго момиче не умее, великолепно свири на китара и на саксофон, без нея не минава нито един купон, тя винаги е в центъра на вниманието, обект е на обожание и възхита. А какво представлявах аз? Външността ми е съвсем посредствена, изобщо не умеех да танцувам, не бях компаньон, бях малък и кротък книжен плъх. Вярно, отличник и един от най-способните в курса, но за момичетата това обикновено няма значение. Е, и баща академик, така че разполагахме с голям апартамент. За някое момиче от провинцията аз, без съмнение, щях да бъда достоен кандидат, но за Анита, коренячка московчанка, дъщеря на такива родители… И през ум не ми е минавало, че може да си е правила някакви сметки. Когато тя започна да ме обгражда с внимание, аз сякаш ослепях от щастие. После прогледнах.
Той се усмихна и в тази усмивка нямаше нито обида, нито горчивина, само лека насмешка над собствената му юношеска доверчивост.
— Значи бракът на Анита Станиславовна е бил по принуда — направи междинна равносметка Селуянов. — Друго какво? Вие говорехте за целия й живот.