Селуянов горестно въздъхна, потърка с длан плешивото кръгче на темето си.
— Аска, като млада гледала ли си „Експерти“ по телевизията?
— Че как. Само че бях не млада, а малка, сигурно съм била в пети клас. Защо?
— Ами обясни ми, защото сигурно съм глупав, защо трябва да се лъготят хората и да им се показва как следователят или например оперативният работник има свой личен експерт, който ще му направи всяка експертиза — била тя химическа, биологическа, графологична или балистична — начаса, едва ли не в негово присъствие, а? Та нали дори козата е наясно, че такива неща не се случват, че експертът е специалист по конкретните видове експертизи, а за целта той отначало трябва да бъде обучен и да вземе квалификационен изпит, и няма такива експерти, които могат да правят всичко! И не само козата, но и таралежът разбира, че не можеш да отидеш при един експерт и да му кажеш: „направи“, защото експертите не са подчинени на следователя, те си имат своя структура и свои началници, които получават от следователя материалите и ги разпределят вътре в своето подразделение, и за всеки експерт чака от дълга по-дълга опашка. Хайде, спомни си как ти тичаше при Зубов да го молиш по-бързо да даде заключение. Нали всеки път минавахте „през бюфета“. По половин заплата си харчила за него. Е, така ли е или не?
— Така е, така е, успокой се. — Настя методично дъвчеше последния бонбон. — Какво се разпали?
— Ами разпалих се, защото кинаджиите и драскачите, тия пусти автори на криминалета, пишат и прожектират каквото им падне, а хората им вярват и после имат претенции към нас: защо работите толкова бавно, защо нищо не вършите. Може ли да тъпчат хората с лъжи?
— Коленка, историите се разказват не защото са верни, а защото са увлекателни. Не ме гледай така, не съм го измислила аз. Филмът и книгата са история, а животът е живот и не бива да бъркаш едното с другото.
— Да, но хората ги бъркат! — упорстваше Селуянов.
— Е, това са си техни проблеми, а не мои и твои. Слушай, имай добрината да идеш до кухнята и да погледнеш там в шкафчето — май имаше бонбони.
Той послушно излезе от стаята и скоро до Настя долетя злорадият му глас:
— Нямааа! Излапала си всичките! Дори на мен не си оставила.
Наистина ли няма? Вчера сутринта, едва подхванала работата с календар-бележника, Настя изведнъж почувства, че ужасно й се яде нещо сладко. И то не пасти или конфитюр, а именно шоколадови бонбони. Жадуваше да усети вкуса им? Или организмът й ги бе пожелал? Тя се обади в магазина и й донесоха два килограма „Мечета“ и „Червена шапчица“. Два килограма. Какъв кошмар…
Преди половин час се обади Коротков и заплаши, че ще я посети за вечерен чай с пасти. Той щял да донесе пастите. Браво, добре ще й дойдат.
Най-сетне го намери! Боже мой, в продължение на колко дни с часове стоя по мокрите есенни улици, стоя търпеливо, упорито, не губеше надежда, докато Сашка не просъска с прегракнал шепот:
— Ето го. Онзи, с черното яке.
— Сигурен ли си? — за всеки случай попита той.
Сашка е идиот, може просто да му е омръзнало да кисне цели дни на дъжда и вятъра и да му е посочил първия попаднал му човек. Но как да провери дали не го лъже?
— Абсолютно. Сто пуда5.
— Добре, прибирай се сега. Ще продължа сам.
Последва мъжа с черното яке чак до входа, после мъчително зачака дали той няма отново да излезе, защото знае ли се, може да живее тук, а може да се е отбил у познати. Носеше със себе си малка сгъваема табуретка и когато се уморяваше, се отдалечаваше на безопасно място и сядаше да си почине, похапвайки взетите от къщи сандвичи с купена от будката минерална вода.
Наложи се да чака до сутринта. Мъжът с черното яке излезе около девет часа, като в движение пъхаше в чантата си вестници. Значи живее тук, щом прибира пощата от кутията. Носи вестниците явно ме от апартамента, инак щеше да ги прибере в чантата още там, а не навън.
Край. Сега може да си почине — поне един ден. Да полежи под юргана, да си отспи, да се стопли. Да хапне супа, да се напие с горещ чай. И после да продължи.