— Майк каза, че са го намерили в храстите — вмята Арлън. Вдига невъобразим шум — сякаш не вкарва данни, а мие чинии в заведение. — Спокойно можем да предположим, че е получил инфаркт, докато си е търсел топката.
— Аха.
— Продължавай, Пит, справяш се чудесно.
Намирам подобно твърдение за доста спорно.
— Добре.
Продължава да ме побутна и подръчква. Прави го внимателно. Може би дори прекалено внимателно.
— На левия прасец има ухапвания от комар, които изглеждат инфектирани — регистрира и макар да продължава да ме опипва съвсем внимателно, ме пронизва такава неописуема пулсираща болка, че щях да изкрещя, стига да можех да произведа какъвто и да било звук, по-силен от онова немощното жужене. Изведнъж ми хрумва, че животът ми може би зависи от времетраенето на касетата на „Ролинг Стоунс“, която слушат… приемайки, разбира се, че слушат именно касета, а не компактдиск, който ще свири от начало до край. Ако свърши, преди да направят първия разрез… или ако успея да измуча достатъчно високо, та някой от тях да ме чуе, преди да обърне касетата…
— Може би трябва да им хвърля един поглед, като свършим с общата аутопсия — отбелязва тя, макар че ако сме прави за сърцето, няма да има смисъл. Или… искаш ли да ги погледна сега? Безпокоят ли те?
— Не, съвсем ясно личи, че са ухапвания от комар — отвръща Гимпъл глупакът2.
— Отляво стават, хм, по-големи. Виждам пет… седем… осем… о-хо, почти десетина само на левия му крак.
— Забравил си е аерозола против насекоми „Дийп Удс Оф“.
— Какъв ти аерозол, забравил си е дигиталина — отвръща той и двамата избухват в задушевен, искрен смях в залата за аутопсии.
Този път ме обръща без чужда помощ — може би с удоволствие пуска в употреба мускулите си, старателно напомпани във фитнес залата — и скрива от поглед ухапванията от комари и змии. Аз отново се взирам във флуоресцентните лампи. Долавям тихо бръмчене. Масата леко се накланя и аз зная защо. Като ме разрежат, телесните течности ще започнат да се стичат към колекторите в основата. Ще се събере изобилен материал за какви ли не изследвания в щатската клинична лаборатория — в случай, че при аутопсията възникнат въпроси.
Младежът се взира в лицето ми и аз съсредоточавам цялата си воля и правя усилие да затворя очи, но клепачите ми дори не трепват. Исках просто да направя осемнайсет дупки в събота следобед, а то какво излезе — най-неочаквано се превърнах в Снежанка с косми по гърдите. Не мога да се отърва от мисълта какво ли би било, когато касапските ножици проникнат в корема ми.
Пит държи папка със защипани на нея листове. Прочита нещо, после я оставя настрана и отново заговаря пред микрофона. Вече не е толкова скован. Току-що постави най-ужасяващата грешна диагноза в цялата си практика, но все още не го знае и затова упражнението започва да го увлича.
— Започвам аутопсията в седемнайсет часа и четирийсет и девет минути, събота, двайсети август, хиляда деветстотин деветдесет и четвърта година.
Разтваря устните ми и оглежда зъбите ми, сякаш съм кон за продан, после натиска челюстта ми.
— Цветът е добър, не личат петехии по лицето. — В този миг музиката заглъхва и се чува прещракване от педала, с който превключва касетата с работния запис на режим „пауза“. — За Бога, този като нищо ще се окаже жив!
Измучавам неистово, но в същия миг доктор Арлън изпуска нещо, което издрънчава като нощно гърне.
— Ще му се! — засмива се тя. Той й приглася и този път вече им пожелавам да се разболеят от рак, при това някоя такава разновидност, дето не може да се оперира, но се развива бавно.
Младежът бързо оглежда предната част на торса ми, опипва гърдите ми („Не се виждат синини, подутини и други външни белези от спиране на сърдечната дейност“ — много странно, няма що), после палпира стомаха ми.
Оригвам се.
Той ме поглежда, очите му се разширяват, ченето му поувисва и аз отново правя отчаян опит да измуча, макар да зная, че той няма да ме чуе през „Дай ми газ“, но мисля, че покрай оригването най-сетне ще забележи за какво става дума…
— Извини се, Хауи — вмята оная мизерница, доктор Арлън иззад гърба ми и се изхилва. — Внимавай, Пит, послесмъртните оригвания са най-неприятни.
Той престорено си вее на лицето, после се връща към работата си. Едва докосва слабините ми, макар да забелязва, че белегът на десния ми крак продължава и отпред.
„Пропусна да забележиш същинския белег, — викам си, — но може би защото се намира малко над мястото, където гледаш. Това обаче не е важно, спасителче, защото ти пропусна да забележиш, че ОЩЕ СЪМ ЖИВ, което е НАЙ-важното!“
2
Цикълът разкази „Гимпъл глупака“ от Исаак Башевис Сингър, американски писател от полски произход, носител на Нобелова награда за литература за 1978 г., обхваща живота на Гимпъл — сираче, израснало в еврейско гето в Полша през XIX в., на което всички се присмиват; в хода на историята обаче става ясно, че Гимпъл е свят човек, който се осланя единствено на вярата си в Бог и не може да проумее как е възможно някой да го излъже. — Б.пр.