Не бе сложила почти никакъв грим, сякаш нищо по нея не се нуждаеше от прикриване или доразкрасяване. Носеше прости сребърни бижута и тесни изтъркани джинси, каквито според дрескода на компанията служителите можеха да си позволят да облекат в петък. Очевидно всичко във външния й вид беше подбрано така, че да се хареса на самата нея. Буйната й тъмно-кестенява коса беше прибрана назад на френски кок, прикрепен към тила й с помощта на два кръстосани молива. Вероятно й бе отнело само няколко секунди, за да си направи тази прическа, но изглеждаше толкова добре, все едно беше прекарала часове във фризьорски салон.
Няколко непослушни кичура коса се бяха измъкнали и висяха свободно. Тези кестеняви къдрици ограждаха като в рамка красивото й лице, озарено сякаш от тайните, скрити зад светлозелените й очи.
Той се приближи и зачете съобщението, докато тя забиваше последното кабарче в таблото. Обявата бе оформена твърде непрофесионално, но някой се беше постарал и доста добре бе изписал текста на ръка. Началните думи бяха копирани върху оръфан, обгорял пергамент, който изглеждаше като че ли беше част от самия оригинал на американската конституция.
„Ние, народът3
Ако обичате страната си, но се страхувате за нейното бъдеще,
елате при нас в тази вечер на истината, която ще отвори очите ви!
Поканените оратори са:
Ърл Матю Томас — кандидат за президент на САЩ през 1976 г. и автор на бестселъра «Разделението означава провал»
Джойс Макдевит — представител на «Либърти Бел», отговаряш, за района на Ню Йорк
Генерал-майор Франсис Н. Клайн — бивш ръководител на Военното разузнаване (пенсиониран през 1984 г.), съосновател на GuardiansOfLiberty.com
Кърт Билджър — координатор на «Синове на американската революция» за щатите Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът
Бевърли Емерсън — почетен директор на «Фаундърс Кийпърс»
Дани Бейли — човекът, който стои зад явлението «Сгромолясване», гледано над трийсет и пет милиона пъти в YouTube
Доведете приятелите си, вдигнете тост с нас и извисете гласа си в защита на свободата!
www.FoundersKeepers.com“
Часът, датата и мястото на събитието бяха отпечатани най-отдолу.
— Това нещо за тази вечер ли е? — попита Ноа.
— Поздравления, значи можеш да четеш.
Докато говореше, тя разместваше някои от другите съобщения и обяви, за да може листчето, което закачаше, да се вижда по-добре.
— Трябваше да го сложиш миналата седмица. Нали знаеш, хората си правят планове…
— Всъщност — заяви тя след като най-накрая приключи със закачането, — ми хрумна в последния момент. Не очаквам някой от хората тук да прояви интерес към подобно нещо.
— Така ли?
— Точно така.
— И защо?
Тя се извърна, стъпила върху табуретката. Беше малко над нивото на очите му. Докато я гледаше така отблизо лице в лице, усети как от нея се излъчва някаква прямота, която едновременно го интригуваше и безпокоеше.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Да, искам да знам.
— Всички, които се занимавате с пиар, си изкарвате хляба с лъжи — заяви тя. — За вас истината не означава нищо.
Първата му реакция бе да започне да се защитава, но успя да я потисне и да премълчи. Донякъде тя беше абсолютно права. Всъщност думите й изразяваха по най-прост начин истинската същност на предмета на дейност на компанията, облечен в красиви фрази.
Реши, че е настъпил моментът да промени темата на разговора.
— Аз съм Ноа — представи се той.
— Знам. Нали разпределям кореспонденцията ти — след това с безизразен тон започна да изброява следните подробности, като ги отброяваше на пръстите на ръката си. — Ноа Гарднър. Двайсет и първи етаж, ъгловият офис в северозападното крило. Вицепрезидент от миналия четвъртък. И синът на… големия шеф.
— Слава Богу! За момент си помислих, че ще последва нещо обидно.
— Баща ти е собственик на компанията, нали така?
— Мисля, че е собственик на голяма част от нея. Виж, трябва да ти призная нещо.
— И аз така си мислех.
— Все още не си ми казала как се казваш — продължи Ноа. — Опитвам се да прочета какво пише на баджа ти, но се притеснявам да не си помислиш, че гледам нещо друго.
— Ами, гледай. Аз не съм от срамежливите.