— Здравей, лельо Елвира. Каква… приятна изненада.
Графинята й отвърна с не по-малко лицемерна усмивка, придружена обаче със заплашително оголване на едрите й зъби.
— Пристигнах в града да напазарувам, казах си, че няма да е зле да се отбия и да ви видя как сте вие двете. Но не мога да остана много дълго. До Чарлтън ме чакат два часа обратен път с каретата.
— Много добре знам колко е пътят до Чарлтън.
Джослин се настани на стола срещу двете възрастни дами.
Мразеше да й напомнят за дома, в който бе прекарала детството си. Обичаше това имение и на времето дори се бе забавлявала да си фантазира как ще се омъжи за братовчед си Уил, който един ден трябваше да наследи титлата. Също като баща й, той беше мил с нея, а тя лесно можеше да му налага волята си и така отново щеше да бъде господарка в Чарлтън. За щастие здравият разум и този път надделя. Уил не беше лош по характер, но тя категорично не го желаеше за съпруг.
Лейди Лора наля чай в още една чаша и я подаде на племенницата си.
— Радвам се, че се върна навреме, за да се присъединиш към нас.
Като офицерска съпруга тя бе станала истински експерт по успокояване на събеседниците в напрегнати ситуации — точно сега тази й способност беше особено полезна — където се появеше лейди Елвира Кромарти, надвисваха буреносни облаци.
След като пое подадената й чаша с чай, Джослин се облегна назад. Надяваше се, че когато навърши четиридесет години, ще остане също така приветлива и чаровна като леля си Лора. И двете бяха наследили характерната за рода Кендъл привлекателност — лешникови очи и кестеняви коси с червеникави отблясъци. Леля й беше благословена с ведър характер, може би заради двадесетгодишния щастлив брачен живот. Благословия, на която Джослин може би никога няма да може да се наслади.
Съвсем друг характер имаше Елвира. Графиня Кромарти, също беше леля на Джослин, но не по кръвно родство, а защото бе съпруга на Уилъби. Въпреки че самата тя не произлизаше от висшите кръгове, бе приела издигането си като доказателство, че наистина има Бог. Дори и в момента, докато опитваше кейка, поднесен към чая, тя не преставаше да оглежда салона със собственически поглед.
Джослин не пропусна това и прехапа устни.
— Престани да пресмяташ колко струват мебелите, лельо Елвира — заяви госпожицата с най-хладния тон, на който бе способна. — Все още не си станала господарка на този дом.
Една по-чувствителна жена би се смутила от подобна прямота, но лейди Кромарти само се усмихна невъзмутимо и любезно.
— Да не би да те безпокои наближаването на рождения ти ден, след като все още не си дори сгодена?
Припомнянето на причината за нейните тревоги можеше да се сравни само с нахълтването на лисица посред нощ сред кокошките в някой курник. Твърдо решен всичко да бъде по негова воля, дори и след смъртта му, бащата на Джослин бе оставил огромното си богатство на единствената си дъщеря, но при условие, че ще се омъжи преди да навърши двадесет и пет години. В противен случай по-голямата част от внушителното наследство, включително и „Кромарти Хаус“, където сега трите дами се бяха събрали около масичката за чай, щеше да получи брат му Уилъби.
— Защо да се безпокоя? — попита на свой ред Джослин със същата невъзмутима любезност. — Не мога да отрека, че съм притеснена чие предложение да приема, но не се опасявам за бъдещето си. Все ще успея да се омъжа навреме, за да спазя последната воля на баща ми.
— Сигурна съм, че си затрупана от предложения, скъпа — заговори Елвира с тон, красноречиво подсказващ, че мисли точно обратното. — Но когато една жена наближи твоите години и все още не е сгодена, човек си задава въпроси… — Разсеяно махна с ръка. — Какво щастие е и това, че ако решиш да си останеш стара мома, ще получиш издръжка, която ще ти стигне да се установиш в някое мило местенце, като Бат1 например.
— Но тъй като ненавиждам Бат, щастието е в това, че подобен въпрос никога не стои пред мен — отвърна Джослин с най-кадифения си тон.
Любезната маска на Елвира се превърна в злобна гримаса.
— Ти не се нуждаеш от пари. А ние с чичо ти трябва да се погрижим за уреждането на нашите пет деца. Наистина беше много непочтено от страна на баща ти да остави на Уилъби средства, които едва стигат за управлението на именията.
Всъщност четвъртият граф Кромарти бе оставил на брат си достатъчно средства, за да издържа семейството си в приличен разкош, обаче графинята бе от онези натури, които никога не се насищаха. Но преди Джослин да се поддаде на изкушението да припомни това, Елвира изпищя. Едно кафяво кълбо се претърколи през облегалката на дивана, пльосна се в широкия й скут, впери златистите си очи в графинята и садистично й се ухили.