V
Родното място на Тодора е прочутото българско село Коприщица, което се намира кацнало измежду най-високите средногорски върхове — Богданът, малкий и големий, Вълкът, Буная, Андреева гора и други. Щастливи са още жителите на това прочуто българско огнище, че селото им се прохладяла от множества синьо-бисерни речици, които скачат от балканските усои като луди гидии и образуват река Тополка. Щастлива и благатка е от своя страна и тая сестра Тополка. Нейните разкошни брегове са били свидетели и на бегликчийско величие, и на джелепски кабадайлък, па и на неограничена свобода, за която околните клисурци и панагюрци не са сънували даже. Тук на тия брегове, под кичестите върби, е траел бегликчийският моабет цели дни и нощи, тук ферманлиите чорбаджии Вълковци, Стояновци, Догановци, Каравеловци и др. са яли и пили под звука на двадесет гайди и цигулки, тук селският ага или субаш е правил кафе на българските делибашии, смирен и покорен, учтив и любезен. Какво вие мислите? Коприщица е била цели векове република, без сенати и министри, без харти и президенти, десет пъти по-либерална от френската, сто пъти по демократическа от американската. Срещнете, когото и да е коприщенец — тях ги е наспорил господ в сяко село и град, всичката Отоманска империя, включително с България, Румъния, Сърбия и др. — па го попитайте: „Може ли да бъде сравнение между две епохи, стара и нова, турска и българска?“ Но подробности на друго място, а сега на пътя си.
Тодор не е първица от средногорската република. Той се върти около други звезди, някои по-светли, други нему равни, а трети — по-долни. Той е съотечественик на Любена, на Бенковски, на Донча Ватаха, на хаджи Христа, на куп български деятели и възродители от Пловдив и много други. Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца, гдето най-работните пътища са широки тамам две педи, гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпял кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, на Луи Леже и пр., и пр. — и такъв паплач от деятели и родолюбци! Необяснимо! Търсете причините на това, гдето пожелае вашата любознателност. Да ви изкапят очите над стотина дебели томове, да изучите всичките източници на Гизо, на Дреперя, Бокля и Шлосера — пред вас пак ще да си остане нямата Богдан планина със своите белокожи букове. Тук се трябват други извори, които ние няма да кажем засега.
Бащата на Тодора се казва Лулчо Дончев Каблешков. Позната е тая фамилия на мнозина от читателите, особено в Тракия. Чичата на Тодора, дядо Цоко Каблешков, е тридесетгодишен мемлекет чорбаджисъ в Пловдив. Другият му чича Тодор е също познат големец; с една реч, нашият герой е от първокласна фамилия, каквито ги имаме в България. Тия бяха хора богати и влиятелни.
Когато Тодор свършил в своето родно село Коприщица и е пловдивското тогавашно народно училище, родителите му го изпратили в цариградския Галата-сарайски лицей, който се славеше тогава из България; който беше като гордост на родителите пред турските власти, че са предпочели в него да дадат сина си; в който, най-после, се учеха и приготовляваха верни и просветени поданици на империята. От училището той се завърнал в Коприщица, бил в Пловдив на работа при своите роднини, кроил планове да отваря фабрика за захар и най-после постъпил чиновник на Хиршовата железница, началник на беловската станция. Тук неговата деятелност е позната по цялата околия; помнят го още беловчени, татарпазарджичени и други. Макар и рано още за годината 1876, макар и да нямаше още Бенковски, а Левски отдавна не бе между живите, Каблешков следвал да проповядва где седне и стане, че само всеобщо българско въстание ще да бъде в състояние да даде свобода и права на България. Той често напущал своята служба и ходел по селата да говори и проповядва тая идея. Н. Абаджиев, който по онова време (1874) бил учител в Македония, в Прилеп или Серес, разказва, че един ден Каблешков осъмнал в тоя град. Чрез него и чрез други още младежи той съставил нещо като комитет, дал много светли надежди и планове. Това било наскоро, когато оставил вече службата си на Белово.
Няколко години вече до въстанието той боледуваше непрестанно, слаб телесно, зиме и лете го тресеше. В такова положение го свари пролетта на 1876 г. в родното му село Коприщица. И апостолите потърсиха него, и той сам ги прие като действителните святи апостоли. Епохата и идеята намериха своята жертва. Той се посвяти цял-целниничек на делото и трълна изново да буди и да проповядва по села и градове. Ходи в Клисура, Сопот, Карлово, Калофер, Аджар, Шипка и пр., като се спираше по пътя си, дордето премине треската. Нему се падна по простия случай да подигне най-напред знамето на Априлското въстание,124 защото го подозряха властите и отидоха да го хващат в Коприщица. Във време на това десетодневно царувание Каблешков стоеше начело на работите.