— Навярно ще да бесят някоя комита — заключаваха тия.
Ние, комитите, които слушахме тия предположения, вземахме от тях акт с такова хладнокръвие, щото слюнки в устата ни не оставаха. Дали затова е имало съд, дали е била произнесена присъда, дали е била тя утвърдена, нека за това не се чудят читателите, че не им говорим. Тия тънкости по онова време от малко хора се знаеха. Кой ти разбираше тогава наказателен закон, кой ти правеше разлика между администрация, правосъдие, финанции и пр. Едва ли имаше тогава някой от българските съзаклятници, който да беше прочел отоманския наказателен законник. Инак, когато правителството бесеше и заточаваше ония, които с оръжие в ръката беше хванало да се бият с войската му, никой не щеше да го нарича варварско, разбойническо и пр., а жертвите невинни.
Което заптие преминуваше покрай прозореца, затворниците го обсипваха с любезности да им каже какво има да стане.
— Ще ви кажа, но сакън да не сте се изтървали и продумате пред някого, че хаир няма от вас — се обади едно заптие, при всичко че тайната щеше да се обади на 40–50 души от разни народности. — Пет главатари на комитите, минали от Влашко, от най-страшните, заедно с една отсечена глава, ще да пристигнат подир малко от Троян.
Сам каймакаминът, заедно с други още ефендета, възседнали на коне, излязоха на посрещание. Аз пък за свой пай горях от желание да видя кои ще да бъдат тия главатари, дали не са приятели и познайници, от коя ли са чета и пр. Надвечер, когато ни бяха пуснали по двора, малките турчета и кадънчета, които идеха по троянския път и се натрупаха от двете страни на конашките порти, дадаха да се разбере, че многоожидаемите комити пристигат. Най-напред се подадоха ефендетата на коне, подир тях идеха няколко башибозуци с изгорели от слънцето лица, които застанаха от лява страна на двора. После тях се подаде един българин с дълъг кол на рамо, а на кола — човешка глава от твърде голяма величина, с руси косми, които едвам се познаваха от изтеклата и загоряла кръв. Нейните малки мустачки, които нарочно, за ирония, бяха подсукани, показваха я, че тя принадлежи на човек от 23–25 годишна възраст. При толкова заничание аз не можах да я позная. Подир главата следваха три същества, трима мъченика в истинския смисъл на тая дума, които приличаха повечето на плашила, отколкото на хора. Единът от тях беше съвсем гологлав, а двамата бяха завили на главите си по един кирлив дрипел. Панталоните им, които само отпред бяха здрави от много ходение, крачолите им бяха изпокъсани до коленете, приличаха да са зебеци. На гърбовете си имаха двама само по една риза, а третият, напротив, беше облечен с такава една военна дреха, мъчно да се познае от войската на кой народ и от коя част, защото беше окъсана и охлузена като дааре. Ръкавите й, които бяха най-здрави, бяха опасани с такива ширити, които показваха нещо като полковник.
— Ето пашата на комитите. Бре че млад ханзърин бил, кучета главата му да изядат — каза един от затворниците.
И наистина, лицето с полковнишкия мундир беше най-младото между тримата, без брада и мустаки, още хлапе. И тримата бяха заковани в синджири на вратовете и с белегчета на ръцете. Подиря им вървеше един конвой от около 30–40 души, начело на които беше и троянският мюдюрин — познах тоя благороден човек с първо още виждание. Когато вързаните дойдоха по-наблизо, то аз останах гръмнат. В синджира стоеха Никола Обретенов от Русе, с когото три години бях спал на един креват, и Сава Пенев из Търново, пак стар другар, още от 1872 г. Третият, полковникът, не ми беше познат. Две години не бяхме се виждали, сега тук се срещнахме. Тая ненадейна среща ме развълнува до такава степен, щото аз отидох, та се скрих в затвора, който беше празен, както казах, защото затворниците бяха пуснати из двора. Скрих се, да не би да бъде забележено това вълнение; но простодушните турци обръщат ли на такива работи внимание; те зяпаха да гледат отсечената глава. Тая последната беше на някого си Стояна, родом от Ловеч, пак от Ботйовата чета, който се самоубил, когато щели да ги хващат, с цел да не влязва в неприятелски ръце, защото бил давал клетва.127 След като стоя до вечерта побит на кола сред конашкия двор, хвърлиха я през нощта в ближната р. Осъма.
Тримата живи другари на Стояновата глава насядаха до прозореца на затвора и заптиите почнаха да ги отключват, а около стотина други любопитни, затворници и заптии, повиснаха над главите им да ги запитват за туй и онуй. Аз тичах като луд ту до тях, ту до затвора. Право да си кажа, повечето се радвах, че ми проводи провидението такива скъпи приятели, отколкото да се уплаша и съжалявам. Посети ме още и някаква си гордост, че бивши другари и съмисленици ме намират на това място, значи, изпълнил съм си клетвата; че като почнат да разказват те, че били с тоя или с оня байряк, аз ще да дам платен отговор, ще да отговоря, че и нашият байряк се разви и остана в Стара планина.